Да яхнеш Змията

— Мнозина умряха от свръхдоза. Първата ми сексуална връзка беше с Боби Хюс, дребен гангстер. Когато се запознахме, властите вече го издирваха. Бяхме едва тринайсетгодишни, когато забременях от него. Той беше арестуван няколко пъти за продажба на крек и хероин. Не можеше да си позволи още един провал, защото щяха да го хвърлят в пандиза. Стана безразсъден, докато продаваше дрога, за да имаме пари за бебето, което щеше да се роди. Отдел „Наркотици“ го подгони. Той хукна да бяга, за да не го арестуват, и две от патрулиращите ченгета го очистиха. Беше Хелоуин. Месец след това аз направих спонтанен аборт. По онова време за пръв път трябваше да се явя в Отдела за малолетни престъпници. Инспекторът беше някакъв тъпанар, дръвник на име Бойд Джийтър, който искаше да се срещаме. Каза ми, че мога да пропусна няколко беседи, ако му бутна. Съвсем не се шегуваше. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да ми се нахвърли. Толкова се страхувах от него, че носех пистолет в чантата си, когато отивах на разговори. Ако се бе опитал да ми направи нещо, щях да го пречукам. После сестричката ми загина в улична престрелка и повечето ми приятели отидоха зад решетките. Такова беше детството ми, Уилър. Мъртви бебета. Приятели, затворени в пандиза или в ковчези. И най-странното е, че всичко това ми се струваше напълно нормално. Затова не ми говори за затвора си в Бевърли Хилс. Не искам да слушам. — Гневът в гласа й отравяше атмосферата като евтин парфюм. Таниша се запита какво в него я ядоса толкова много. — Съжалявам. Не исках да се нахвърлям върху тебе. Ти не си виновен.

Отново нямаше какво да си кажат. Сервитьорите отнесоха чиниите. Таниша продължи да разказва, но вече по-спокойно.

— Майка ми почина и аз отидох да избера ковчег. Погледнах през прозореца и видях джип, пълен с младежи, да спира на паркинга. Никой от тях не беше достатъчно възрастен, за да има шофьорска книжка. Бях разстроена от смъртта на майка си и реших да забравя за това. След няколко минути момчетата влязоха в стаята при мен. Те се хвалеха и се перчеха, килнали назад шапките си. Помислих, че избират ковчег за мъртъв приятел. После чух единият да казва: „Хей, Куче, онзи сандък е точно за теб“. Беше ми необходима минута, за да осъзная, че момчетата бяха дошли да избират ковчези за себе си. Толкова малко вярваха в бъдещето си, че едва петнайсетгодишни, бяха дошли с парите, спечелени от продажбата на наркотици, да платят собствените си погребения. И имаха право. Такива бяха всички момчета в квартала. И нищо не можеше да се направи… След като сестра ми умря, аз се заклех да се опитам да им помогна. Искаш да знаеш защо съм станала ченге. Смятах да се опитам да намаля убийствата, но това беше безсмислена цел. Самата система не го желае — от политиците либерали с техните заробващи хората социални помощи, до консерваторите, които не искат да забранят оръжията. Пък и ние не им помагаме. Децата израстват с такова силно неуважение едно към друго, че преждевременната им смърт е неизбежна. Не съм в състояние да променя нещо. И сега съм тук с теб, в другия край на света. Чувствам се като предател към себе си и към тях. Мисля, че само бягам от неуспехите си… Не съдя теб, а себе си. Не харесвам онова, което виждам. Смятам, че трябва да се прибера вкъщи.

Двамата седяха в сгъстяващия се мрак в огромния ресторант, докато слънцето най-сетне залезе. Някой запали полилеите и нагласи осветлението така, че порцелановите съдове заблестяха в златисто. Уилър подписа чека за сметката и погледна Таниша.

— Съжалявам — каза. — Ти имаш право. Проблемите ми са нищожни в сравнение с твоите. Но ти поне имаш някаква цел. Моето проклятие е, че винаги съм имал всичко. Струваше ми се, че нищо не си заслужава усилията. Нямах причина да живея, затова играех голф, свалях жените и се напивах. Щях да съм много по-добре някъде другаде.

Тя кимна учтиво, макар че не го разбираше. Той имаше пари и въпреки че парите не можеха да купят щастие, поне можеха да осигурят промяна. Какви ги говореше, за бога? Ако Таниша имаше пари, семейството й нямаше да живее в Южния централен район. Сестра й щеше да е жива. Таниша нямаше да живее с мисълта за двамата гангстери, които уби в задната стая на супермаркета. Нямаше да се буди нощем и още да вижда изненадата в очите им, докато слагаше край на безсмисленото им съществуване. Парите можеха да променят всичко това. Социалната пропаст между нея и Уилър беше непреодолима. Сякаш живееха в различни векове. Единствените общи неща помежду им бяха възрастта и фактът, че са от Лос Анджелис. Вината не беше негова. Нито той, нито тя бяха имали избор.

— Не си отивай вкъщи, Таниша — неочаквано промълви Уилър. — Това е моят пръв опит да направя нещо сериозно. Първото нещо, което искам достатъчно силно, за да зарежа всичко. Трябва да разбера защо са убили Прескот. Не знам какви въпроси да задавам. Без теб ще объркам нещата и ще се проваля.

20. Жандарми