Да яхнеш Змията

Грабна от масичката пликче с бял прах и го вдигна.

— Това не е кокаин. Ти продаваш хероин. Трябва да предам на полицията жалкия ти задник — добави тя.

— Защо си дошла? — повиши тон Лафранс. — По-добре се разкарай, защото няма да търпя бели шибаняци в къщата. Ще му видя сметката, ако се опиташ да ме изпееш на ченгетата.

Уилър направи крачка към него и тихо каза:

— Заповядай винаги когато се почувстваш скапан, дрисльо.

Лафранс погледна приятелите си. Трябваше да направи нещо. Не можеше да допусне да го предизвиква едно бяло копеле на средна възраст. Приятелите му го гледаха и спокойно чакаха.

Изведнъж Лафранс замахна към Уилър, който обаче очакваше удара. Не го биваше много с автоматите „Узи“ или с италианските пистолети, но все още имаше едно от най-добрите леви крошета в Бевърли Хилс. Докато Лафранс нанасяше удара, Уилър се дръпна встрани и сви колене. Юмрукът на нападателя мина покрай дясното му рамо. В същото време Уилър удари младежа в стомаха. Той политна назад, изкрещя, присви се от болка и се стовари върху масичката за кафе. Двамата се вторачиха гневно един в друг.

— Какви ги вършиш, да ти го начукам? — изхленчи Лафранс.

— Ритам те по задника — отговори Уилър.

— Ние се чупим — каза един от гангстерите.

Младежите станаха и бързо излязоха от хола, после се пръснаха в различни посоки по улицата и изчезнаха в мръсния квартал като хлебарки под дъски на пода.

Лафранс бавно се надигна, стенейки от болка. Обърна се и погледна Таниша.

— Шибана курва — каза. — Предателка. Издаваш своите.

— Не мога да повярвам, че продаваш наркотици в хола на родния си дом — скара му се тя. — Какво ти става, по дяволите?

Лафранс не отговори. Обърна се и излезе от къщата. След няколко секунди двигателят на шевролета забръмча и колата потегли. В стаята остана само Брийзи.

— Съжалявам, лельо — каза тя, стана и започна да почиства хола.

— Момиче, ще станеш наркоманка и ще прекараш остатъка от живота си в затвора. И никой от тези типове няма да си мръдне пръста за теб.

Брийзи изхвърли в тоалетната на долния етаж фасовете от цигарите с марихуана.

— Как е Надин? — попита Таниша.

— През повечето време спи. Това е от лекарството за артрита, което й дадоха.

— Искам да ми се обадиш, ако Лафранс отново дойде тук.

— Добре, лельо — неуверено отвърна тя. — Трябва да тръгвам. Ще бъдеш ли тук по-късно?

— Ще попитам Надин дали можем да останем няколко дни.

Брийзи се усмихна, показвайки хубави зъби. Щеше да стане поразителна красавица, ако цигарите с марихуана и хероинът не я съсипеха. Таниша реши да се заеме с племенницата си.

— Не се тревожи за Лафранс — неочаквано каза Брийзи. — Някой ден ще се оправи.

И двете знаеха, че това няма да стане. Лафранс се бе устремил към самоунищожението с лудешка скорост.

Таниша се качи горе и намери баба си, която лежеше подпряна на няколко възглавници и „спеше с отворени очи“, както сама се изразяваше.

— Бабо… — каза Таниша и изчака, докато тя я разпознае.

Баба й беше ниска, дебела жена, която бе загубила способността си да се усмихва.

— Здравей, дете — рече Надин и се опита да се надигне. — Отдавна не си идвала.

Таниша целуна баба си и седна на стола до леглото й.

— Бабо, току-що хванах Лафранс да продава хероин долу. Не искам да води гангстери в къщата ти и да им дава наркотици. Тревожа се и за Брийзи.

— Какво бих могла да направя, дете? Не мога да слизам долу всеки път, когато чуя музика. Глезенът ми е подут и ужасно ме боли.

— Обаждай ми се. Казвай ми, когато Лафранс е тук и аз ще го изхвърля.

Надин погледна Таниша и кимна. Ако очите са прозорци към душата, то нейният поглед показваше уморен и безволев дух, който бе отстъпил пред болката и бедността и се бе предал на отчаянието. Таниша стана, приближи се до вратата и дръпна Уилър да влезе в стаята.

— Това е приятелят ми Уилър Касиди — каза. — Бихме искали да останем тук няколко дни.

— Какво си намислила, момиче? Довела си в къщата бял човек и ще имаме големи неприятности.

— Бабо, няма къде другаде да отидем. Едни хора ни преследват, но тук няма да ни намерят.

Надин затвори очи. Когато отново ги отвори, в погледа й се четеше умора и примирение.

— Всемогъщи боже — прошепна. — В какви само неща се забъркваме ние, глупците?

Уилър си задаваше същия въпрос.

Те бяха събрани пред него и седяха на дървени столове, които бяха донесли от залата за съвещания. Стаята беше малка и прекалено затоплена и всички лъщяха от пот с изключение на Уо Лап Лин. Той седеше търпеливо, охлаждан от желязната си воля. Сухоземния дракон описваше случилото се по време на нападението около летището. По тялото му още личаха следите от жестокия побой, който му бе нанесен в Южния централен район. Лицето и устните му бяха подути. Чернокожите го оставиха да лежи в безсъзнание там и когато най-сетне дойде на себе си, успя да вземе такси и плати с петдесетте долара, които винаги държеше скрити в едната си обувка. Сухоземния дракон завърши злополучния си разказ и погледна ужасен могъщия Шан Чу.