Да яхнеш Змията

— Някакъв китаец в Марина дел Рей се опитал да наеме „Хорнблоуър“, един от онези увеселителни кораби, които можеш да вземеш за сватбено тържество или служебно празненство. Само че поискал да я заредят с гориво за петдесет километра. На служителя от компанията му се сторило, че това е странно желание. Помислил, че може би искат яхтата за някаква сделка с наркотици, и ни се обади. Изпратихме там детектив под прикритие. Включихме се в играта. Изглежда ще използват „Хорнблоуър“, за да прекарат нелегални имигранти от кораба-майка до брега. Само че този път най-сетне убедих Верба да играе хитро. Ще бъдем готови да ги проследим чак до крайния каналджия. Ще спипаме цялата мрежа.

— Добре сте го намислили — рече Таниша и пак се прозя.

Ченгетата претърсиха с детектори багажа, дрехите им и колата, но не намериха подслушвателни устройства. Таниша и Уилър наблюдаваха операцията.

— Трябва да отидем някъде, където няма да ни убият — каза той.

— В къщата на баба ми — предложи Таниша. — Тя живее там с племенниците ми. Намира се на юг от Креншо. Не е най-красивият квартал в Лос Анджелис, но местните бандити не пускат там други гангстери.

— Съгласен съм, стига да има мека възглавница и тъмна стая.

— Тогава да вървим.

Двамата се качиха в ягуара и напуснаха безопасността на паркинга. Уилър потегли по магистралата, но вместо да се отправи на юг, зави на запад, към Бел Еър. Таниша го погледна учудено.

— Първо трябва да се отбия на едно място — каза той.

Лиз Касиди стоеше във фоайето на къщата на Прескот в Бел Еър и гледаше свирепо Таниша. Уилър най-сетне излезе от кабинета на брат си, понесъл десетия том на „История на Калифорния“ от Джон Стодард.

— Къде ще я носиш? — попита снаха му.

— Ще върна книгата, Лиз. Обещавам.

— Липсваше ни на погребението на Прескот.

Гласът й звучеше сприхаво.

— Съжалявам.

— Забавлявате ли се с твоята приятелка полицайката? — студено попита тя. — Успяхте ли вече да опетните доброто име на Прескот?

— Съжалявам, Лиз. Знам, че няма да разбереш какво се опитвам да направя. И не очаквам да го сториш.

Таниша усети, че започва семеен скандал.

— Много добре, Уилър — рече Лиз с пронизителен глас, който изпълни помещението. — Всичко ми е ясно. Прескот се опита да ти помогне. Да обясни на майка ти безсмисления ти начин на живот. Защитаваше те, когато никой друг не беше на твоя страна, а в замяна ти си решил да разрушиш представата за него. Ти си най-жалкото човешко същество, който съм виждала.

— Всичко ми омръзна… Дойде ми до гуша, Лиз. Помисли какво би станало, ако това „жалко човешко същество“ не се беше появило тук преди седмица. Ти и Холис също щяхте да сте мъртви. Не аз започнах тази история. Не аз причиних тази трагедия на семейството ни, но със сигурност ще я разнищя. Ще разбера кой уби брат ми… Правя го заради Прескот. Той искаше да постъпя така. Помоли ме да го сторя.

Уилър и Таниша се обърнаха и излязоха от къщата.

Върнаха се на магистралата и поеха на юг. Уилър мислеше за последната среща с брат си. Той седеше срещу него в ресторанта на клуб „Уестридж“. Прескот каза нещо, което тогава Уилър не разбра, но сега му даде сили да продължи с разследването.

„Каквото и да се случи, обещай ми, че ще постъпиш правилно.“

Понякога Уили мислеше за драконите. Беше чел книги за митичните китайски символи на силата. Драконите бяха най-едрите от триста и шейсетте вида люспести влечуги, които живееха на земята. Имаха четири крака, но често ходеха на два. Имперският дракон имаше пет пръста на всеки крак, а останалите — само четири. Говореше се, че драконът прилича на девет други животни — на елена по рогата, на камилата по главата, на дявола по очите, на змията по шията, на крокодила по големия корем, на шарана по люспите, на орела по ноктите, на тигъра по краката и на вола по ушите. Малкият дракон беше като гъсеница в копринена буба и имаше много крака и малко ум в главата. Но големият дракон властваше и на небето, и на земята.

Уили седеше в личния си самолет и мислеше за драконите, докато американските митнически власти подпечатваха визата му. Той пътуваше с британски паспорт, затова влизането му в Съединените щати все още беше лесно.

Самолетът му бе спрял на летището в Лос Анджелис пред изхода за частни полети. Най-сетне служителите на митническите и имиграционните власти подпечатаха паспорта му и пуснаха самолета, без да проверяват багажното отделение, където беше смъртоносното куфарче.

Уили прекоси помещението и се качи в сив линкълн. После изчака да донесат багажа му. Последният куфар бе взет от тайното отделение и отстрани имаше надпис на руски език. Куфарът бе сложен в багажника наред с другите принадлежности на Уили.

Мъжът, който седеше зад волана на линкълна, се представи като Ли Чоу и добави, че американското му име е Дани. Той включи на скорост и потегли към изхода от летището. Уили не му каза нищо. Предпочете собствените си мисли пред един безсмислен разговор.