Читаем Да спасиш свидетел полностью

Съобщението, което получи преди малко, изглеждаше невероятно и все пак той знаеше, че всеки план крие възможности за провал. Погледна седящия отсреща човек. Той също бе ветеран от Управлението и участник в неговата тайна група. Филип Уинслоу споделяше идеалите и тревогите на Торнхил. Неведнъж двамата бяха оставали по цели нощи в този кабинет, увлечени в спомени за миналата слава и планове за промяна, която да гарантира още много бъдещи победи. И двамата бяха завършили Йейл с пълно отличие. Познаваха се от времето, когато бе чест да служиш на родината. Тогава мнозина млади мъже от най-елитните колежи постъпваха в ЦРУ. За тяхното поколение бе естествено човек да защитава интересите на страната си с всички възможни средства. Имаш ли мечта, вярваше искрено Торнхил, длъжен си да поемеш всеки риск, за да я осъществиш.

— Агентът от ФБР е убит — каза Торнхил на своя приятел и колега.

— А Локхарт? — попита Уинслоу.

Торнхил леко поклати глава.

— Изчезна.

— Значи убиваме едно от най-добрите момчета на Бюрото, а изпускаме истинската мишена — обобщи Уинслоу. Той разклати леда в питието си. — Лоша работа, Боб. Другите няма да се зарадват, като го чуят.

— И отгоре на всичко нашият човек е прострелян.

— От агента ли?

Торнхил поклати глава.

— Не. Имало е и още някой. Засега неизвестен. Нашите хора са разпитали Серов. Дал е описание на човека в къщата. В момента работим над компютърен портрет. Надяваме се скоро да разберем кой е.

— Може ли да ни каже още нещо?

— Засега не. Държим мистър Серов на сигурно място.

— Знаеш, че Бюрото ще се вкопчи в тази история с нокти и зъби, Боб.

— По-точно — отвърна Торнхил — ще направят всичко възможно, за да открият Фейт Локхарт.

— Кого подозират?

— Бюканън, разбира се. Логично е.

— И какво ще правим с Бюканън?

— За момента нищо. Ще му съобщим. Нашият вариант, естествено. Ще го държим настрани и същевременно ще следим най-внимателно ФБР. Тази сутрин Бюканън има работа извън града, тъй че за него нямаме грижа. Но ако разследването на ФБР започне скоро, ще му осигурим преждевременна смърт, а на скъпите събратя по професия ще сервираме всички позорни факти около опита на Бюканън да убие Локхарт.

— Ами Локхарт? — попита Уинслоу.

— О, хората на ФБР ще я открият. Ограничени са, но в някои области много ги бива.

— Не виждам с какво ще ни помогне това. Проговори ли, Бюканън рухва и ни повлича след себе си.

— Не ми се вярва — каза Торнхил. — Когато ФБР я намери, ние ще сме наблизо, ако не я открием преди това. И този път няма да сбъркаме. Отиде ли си Локхарт, идва ред и на Бюканън. След това можем да продължим с първоначалния план.

— Господи, дано само да стане.

— О, ще стане — отвърна Торнхил с обичайния си оптимизъм. За да издържи толкова дълго в неговия занаят, човек непременно трябваше да е оптимист.

<p>10.</p>

Лий отби по една тясна улица и спря. Погледът му обходи мрачното обкръжение. Бяха карали около два часа, докато се почувства сравнително уверен, че не ги следят. Едва тогава позвъни на полицията от крайпътен автомат. Макар че сега опасността изглеждаше отминала, Лий все още държеше ръка върху пистолета, готов всеки момент да го измъкне и да покоси враговете с убийствен огън. Ха-ха, шега.

В днешно време можеше да убиеш човека с бомба, по-умна от самия него, да отнемеш на хората най-скъпото, без дори да им кажеш: „Здрасти, мъртви сте.“ Лий се запита дали в онази частица от секундата, преди огънят да изпепели нещастниците, мозъкът има време да си помисли, че ударът е дело на божията ръка, а не на това идиотско нищожество, наречено човек. За миг той се загледа в небето, почти готов да зърне управляем снаряд. Лудост, разбира се. А можеше и да не е чак такава лудост — всичко зависеше от това кой е замесен.

— Какво казахте на полицаите? — попита Фейт.

— Не повече от необходимото. Мястото и какво е станало там.

— И?

— Телефонистката май не повярва, но положи всички усилия да ме задържи на телефона.

Фейт се озърна към уличката.

— За това безопасно място ли ми говорехте?

Тя попиваше със сетивата си мрака, едва забележимите пукнатини, кофата за боклук и далечното трополене на стъпки по паважа.

— Не, оставяме колата тук и отиваме на въпросното място, което, между другото, е моят апартамент.

— Къде сме?

— В Северен Арлингтън. Напоследък тук взеха да се заселват по-заможни хора, но кварталът все още може да бъде опасен, особено по това време.

Тя остана плътно до него, докато вървяха напред. След малко наближиха широка улица, оградена от стари, но отлично поддържани жилищни сгради.

— Коя е вашата?

— Онази, голямата в края. Собственикът е пенсионер, живее във Флорида. Има още два имота. Аз му ги пазя, а той ми прави отстъпка от наема.

Фейт понечи да излезе на улицата, но Лий я спря.

— Изчакайте малко. Искам първо да проверя.

Тя се вкопчи в сакото му.

— Не ме оставяйте тук сама.

— Просто искам да проверя дали някой не ни готви изненада. Усетите ли нещо нередно, викайте и с два скока съм тук.

Перейти на страницу:

Похожие книги