Да спасиш свидетел

Тия думи се впиха в мозъка на Бюканън като куршум. Беше му съвършено ясно, че Робърт Торнхил не е някакъв театрален злодей. И през ум не му минаваше да се перчи. Ако кажеше нещо съвсем невинно, например „Съжалявам, че се стигна дотам“, на другия ден събеседникът вероятно щеше да бъде мъртъв. Торнхил беше сдържана, разсъдлива, целенасочена личност. В много отношения двамата си приличаха. И Бюканън прие. За да спаси Фейт.

Днес Бюканън разбираше колко уместни са били предпазните мерки на Торнхил. От ФБР го следяха. Е, имаха още много да го следят. Едва ли можеха да се мерят с Торнхил в секретните операции. И все пак всеки човек си има ахилесова пета. Торнхил лесно бе открил неговата — Фейт Локхарт. Бюканън често се питаше къде ли е скрита слабостта на Торнхил.

Той се отпусна на стола и отправи поглед към картината на стената. Портретът на майка и дете бе висял почти осемдесет години в частен музей. Беше дело на един известен — но не чак знаменит — ренесансов художник. Майката явно олицетворяваше закрилата спрямо детето, неспособно да се погрижи само за себе си. Вълшебните цветове, изкусно очертаните профили, изтънчената гениалност на ръката, сътворила изображението — всичко това се долавяше дори в най-лекия щрих и неизменно омайваше зрителя. Леко извитият пръст, блясъкът в очите, всеки детайл продължаваше да вибрира от жизненост почти четиристотин години след изсъхването на боите.

Това бе съвършена взаимна обич, неосквернена от тайни и унищожителни планове. На едно ниво тя представляваше просто нишката на биологичната функция. На друго се превръщаше в явление, докоснато от божията ръка. Тази картина бе най-скъпото съкровище на Бюканън. За жалост скоро трябваше да я продаде, а може би дори да се лиши и от къщата. Вече не му достигаха пари, за да осигурява „пенсиите“ на своите хора. Всъщност донякъде се чувстваше виновен, че е запазил картината досега. Средствата от продажбата й можеха да помогнат на толкова много хора. Ала въпреки всичко изпитваше облекчение и възторг, когато седнеше тук да я погледа. Това бе връх на егоизма, но му носеше повече радост от всичко друго на този свят.

А може би всичко бе суета. Наближаваше краят. Бюканън знаеше, че Торнхил никога не ще му позволи да се оттегли. И не се залъгваше, че неговите хора ще могат да се радват на спокоен отдих. Всички те бяха бъдещи роби. Въпреки целия си финес и високопоставен произход човекът от ЦРУ беше шпионин. Какво са шпионите, ако не въплъщение на лъжата? Бюканън обаче щеше да спази своето споразумение с политиците. Те щяха да получат каквото им бе обещал за услугите, независимо дали биха могли да го използват, или не.

Бюканън гледаше как светлината на пламъците танцува по картината. Изведнъж — но не за пръв път — му се стори, че жената има лицето на Фейт Локхарт. Очите му плъзнаха по сочните устни, които можеха ненадейно да стават ту чувствени, ту сърдити. Докато обхождаше с поглед дългото, изящно оформено лице, златистата коса под ефектно падащото осветление, той винаги си мислеше за Фейт. Тя имаше обаятелни очи; леко изместената лява зеница придаваше допълнителна дълбочина и правеше лицето й наистина незабравимо. Сякаш този дребен природен недостатък я даряваше със способността да прозре в душата на всекиго.

Бюканън помнеше първата среща с нея до най-малки подробности. Току-що завършила колежа, тя се бе хвърлила в живота с ентусиазма на начинаещ мисионер, готова да превземе целия свят. В много отношения беше незряла, незапозната с вашингтонските нрави и смайващо наивна. Но при все това умееше да завладява околните като кинозвезда. Можеше да се смее и в следващата секунда да стане сериозна; да се мери по самочувствие с най-горделивите и все пак да им докаже своето, без да се налага открито. След пет минути разговор с нея разбра, че тя притежава всичко необходимо, за да преуспее. След един месец съвместна работа предчувствието му се оправда. Тя се подготвяше както трябва, работеше неуморно, изучаваше всички възможности, задълбочено анализираше играчите. Тя разбираше какво е нужно на всеки от тях, за да си тръгне с чувството на победител. В този град беше гибелно да изгаряш мостовете зад себе си. Рано или късно се налагаше да потърсиш помощ отнякъде, а в столицата всичко се помнеше. Жилава и издръжлива, тя неведнъж търпеше поражение подир поражение, но продължаваше да упорства, докато постигне победа. Бюканън никога през живота си не бе срещал подобна жена. За петнайсет години бяха преживели повече, отколкото много съпружески двойки за цял живот. Всъщност тя бе единственият му близък човек. Като красива и умна дъщеря, каквато никога не бе имал. А сега? Как да защити своето малко момиче?

Докато дъждът барабанеше по покрива, а вятърът стенеше жално в старинния тухлен комин, Бюканън забрави за колата, за самолета и за предстоящите тежки решения. Продължаваше да се взира в картината под меката светлина на пращящия огън. Ала в този момент творбата на гениалния майстор не го вълнуваше.