Да спасиш свидетел

Тук се срещаха както стари заможни родове, така и новозабогатели фамилии, приютени в изящни сгради от тухли, дърво и камък, построени към края на осемнайсети и началото на деветнайсети век. Някои улици все още съхраняваха калдъръма от заоблени камъни, по които бяха стъпвали Вашингтон и Джеферсън. Тук бяха и двете къщи от детството на Робърт Лий, разположени една срещу друга на Ороноко Стрийт, която пък носеше името си от сорта тютюн, отглеждан някога във Вирджиния. Много от тротоарите бяха тухлени, с кръгли отвори около клонестите дървета, които от векове хвърляха сянка над домове, улици и хора. Около дворовете на внушителните къщи се издигаха решетки от ковано желязо с шипове и орнаменти в европейски стил, често позлатени.

В този ранен час улиците на стария град бяха тихи, само дъждът ромолеше и вятърът шушнеше из клоните на чворестите вековни дървета, чиито плитки корени се впиваха в жилавата глина на Вирджиния. Имената на улиците отразяваха колониалното минало, увековечавайки херцози, принцове и крале. Малко от къщите имаха гаражи, тъй че тесните улици бяха осеяни с автомобили от буквално всички модели и марки. На фона на двестагодишните сгради тези изделия от хром, стомана и гума изглеждаха не на място, сякаш някаква машина на времето ги бе пренесла в епохата на конете и каляските.

Тясната четириетажна тухлена сграда, вмъкната между другите по Дюк Стрийт, далеч не бе най-внушителната в квартала. В малкия преден двор растеше самотен крив клен с буйно разлистени издънки над разцепения дънер. Оградата от ковано желязо беше сравнително запазена, макар и не в най-добро състояние. Отзад имаше двор и градина, но лехите, фонтанът и тухлената стена изглеждаха доста скромни в сравнение с тия в съседните къщи.

Вътрешното обзавеждане обаче бе далеч по-елегантно, отколкото предполагаше външността на сградата. За това имаше съвсем просто обяснение — Дани Бюканън нямаше как да скрие фасадата на дома си от любопитни очи.

Докато първите розови лъчи на зората едва обагряха хоризонта, Бюканън седеше в малката овална библиотека до столовата. Колата отвън чакаше да го откара до националното летище „Роналд Рейгън“.

Сенаторът, с когото трябваше да се срещне, беше член на Бюджетната комисия, смятана от мнозина за най-важната в Сената, тъй като заедно с подкомисиите си контролираше кесията на правителството. Още по-важно значение за целите на Бюканън имаше фактът, че същият човек ръководеше подкомисията по чуждестранните операции, решаваща накъде да заминат доларите за външни помощи. Високият, представителен сенатор с изискано поведение и самоуверен глас бе стар познайник на Бюканън. Той отдавна се наслаждаваше на властта, която му осигуряваше високият пост, и живееше твърде охолно за финансовите си възможности. Когато се оттеглеше, очакваше да получи от Бюканън почти неизчерпаемо богатство.

Бюканън бе започнал своята тайна операция съвсем предпазливо. Най-напред проучи кои от политическите играчи във Вашингтон могат поне малко да подпомогнат постигането на целите му и дали се поддават на подкуп. Мнозина членове на Конгреса бяха богати, но не по-малко бяха и бедните. Работата им често се превръщаше във финансов и семеен кошмар. Трябваше да поддържат поне две жилища, а в столицата това съвсем не бе евтино. Отгоре на всичко семействата често отказваха да ги придружат. Бюканън подбра онези, които сметна за податливи, и започна бавна, методична проверка, преди да ги включи в играта. Отначало стръвта на въдицата му беше дребна, но бързо нарастваше, ако плячката проявяваше интерес. Очевидно Бюканън умееше да избира, защото нито веднъж не срещна човек, който да откаже да размени глас и влияние срещу щедри възнаграждения. Може би те усещаха, че разликата между неговите предложения и всекидневната реалност във Вашингтон е съвсем минимална. Не знаеше дали ги интересува достойната цел. Във всеки случай нито един от тях не предложи безкористно да помогне за увеличаване на външните помощи.

Всички те бяха виждали как от време на време техни колеги зарязват службата и се захващат със самостоятелни политически машинации. Но струваше ли да изоставят топлото местенце? Пък и Бюканън знаеше от опит, че бившите конгресмени не стават за тази работа. Прекомерната гордост не им позволяваше да се върнат с шапка в ръка при някогашните си колеги, над които нямаха вече никаква власт. Далеч по-разумно е да ги използваш, докато са в разцвета на силата си. Най-напред ги накарай здравата да се изпотят. След това им плати щедро. Какво по-добро от това?

Бюканън се питаше дали ще запази самообладание по време на срещата с човека, когото вече бе предал. Но в този град имаше безброй предателства. Всеки се блъскаше да докопа стол преди края на музиката. Сенаторът щеше да прояви основателно безпокойство. Е, нямаше да бъде първият.