Да спасиш свидетел

Тя продължи да разглежда апартамента. Усмихна се, като видя колекцията от оригинални грамофонни плочи и плаката от филма „Ужилването“. Не й се вярваше Лий да има компактдиск или поне кабелна телевизия. Понечи да включи осветлението, но някакъв звук привлече вниманието й. Отиде до прозореца, придърпа пердето и надникна. Навън вече бе съвсем светло, макар че в небето висяха тежки сиви облаци. Не видя жива душа, но това не означаваше нищо. Можеше да я обкръжи цяла армия, без изобщо да усети това.

Включи лампата и се огледа с изненада. Бюро, шкафове за документи, сложна телефонна система и рафтове със справочна литература. На стената висеше голяма дъска, отрупана със забодени листчета. Върху бюрото бяха подредени грижливо папки, календар и обичайните канцеларски принадлежности. Очевидно Лий използваше дома си и за кантора.

Ако това бе кабинетът му, може би тук се намираше и нейното досие. Лий навярно щеше да се забави още няколко минути. Тя внимателно провери документите върху бюрото. После прегледа чекмеджетата и се прехвърли към шкафовете. Личеше, че Лий умее да организира работата си и има много клиенти — предимно търговски фирми и адвокатски кантори, както подсказваха етикетите. Адвокати на защитата, помисли си тя. За прокурорите има кой да работи.

Телефонният звън я накара да подскочи. Разтреперана, тя пристъпи към апарата. Приемащото устройство имаше и система за разпознаване — върху малко екранче бе изписан номерът, от който се обаждаха. Междуградски разговор — от район с код 215. Филаделфия, спомни си Фейт. От телефонния секретар гласът на Лий помоли човека отсреща да остави съобщение след сигнала. Когато онзи заговори, Фейт изтръпна.

— Къде е Фейт Локхарт? — попита гласът на Дани Бюканън.

Изглеждаше дълбоко разтревожен. Попита още какво е узнал Лий, после каза, че иска отговорите незабавно. Продиктува номера си и затвори. Фейт откри, че без да усети, се е отдръпнала от телефона. Спря и остана така, замаяна от чутото. Цяла минута потресаващите мисли за предателство и коварство се носеха из главата й като конфети на карнавал. После чу звук зад гърба си и се обърна. Задавеният й писък бе кратък и пронизителен. Лий я гледаше втренчено.

14.

Бюканън огледа навалицата из аерогарата. Бе поел риск, като се обади на Лий Адамс, но нямаше друг избор. Докато очите му прескачаха от човек на човек, той се запита кой ли е агентът на Торнхил. Старицата с високата прическа и ръчната чанта в ъгъла? Тя беше в самолета заедно с Бюканън. Преди малко, докато говореше по телефона, един висок мъж на средна възраст крачеше напред-назад по пътеката. Той също бе пристигнал от Вашингтон.

Истината бе, че хората на Торнхил можеха да бъдат навсякъде, под всякакъв облик. Като атака с нервнопаралитичен газ. Никога не забелязваш врага. Обзе го дълбоко отчаяние.

Най-големият страх на Бюканън беше, че Торнхил ще се опита или да замеси Фейт в плановете си, или да скалъпи някакво фалшиво обвинение срещу нея. Макар че сам бе прогонил Фейт, никога нямаше да я изостави. Именно затова нае Адамс да я следи. Краят наближаваше и трябваше да се погрижи за нейната безопасност.

Беше открил Адамс по най-елементарния начин — просто отвори телефонния указател и избра първото име от списъка на частните детективи. При други обстоятелства Бюканън би се изсмял на такава наивност. Но за разлика от Торнхил той не разполагаше със собствена армия. Кой знае, може би Адамс не отговаряше, защото бе мъртъв.

Той се поколеба. Дали не трябваше просто да изтича до най-близкото гише, да купи билет за първия далечен полет и да изчезне? Лесно беше да фантазира, но не и да го осъществи. Представи си как се опитва да избяга. Невидимата армия на Торнхил изведнъж се материализира и връхлита от сенките, размахвайки официални на вид значки срещу всеки, който дръзне да се намеси. После отвеждат Бюканън в тиха стая някъде из лабиринта на аерогарата. Там Робърт Торнхил спокойно го чака с лулата, старомодния костюм и небрежното си високомерие. Той пита Бюканън дали желае да умре незабавно. Защото, ако желае, Торнхил е готов да му окаже тази услуга. И Бюканън просто няма какво да отговори.

Накрая Дани Бюканън стори единственото, което му оставаше. Напусна аерогарата, качи се в чакащата кола и потегли, за да се срещне със своя приятел, сенатора. Да забие още един гвоздей в ковчега му със своята обаятелна усмивка и с подслушвателното устройство — на вид неразличимо от човешката кожа и толкова съвършено, че не можеха да го открият и най-модерните металодетектори. Наблюдателната група щеше да го проследи до целта със закрита камионетка и да запише всяка дума на Бюканън и сенатора.

Като резервен вариант за в случай, че нещо наруши връзката с подслушвателното устройство, в куфарчето на Бюканън имаше вграден касетофон. Включваше се с едно леко завъртане на дръжката. Той също не можеше да бъде засечен по никакъв начин. Наистина, Торнхил предвиждаше всичко. Проклет да е.