Да спасиш свидетел

Фейт гледаше смаяно как ръцете му заработиха като машина. След двайсет секунди пистолетът беше изваден и зареден. Лий прибра кутията и патроните в пътната си чанта и я метна на рамо.

— Вземи си багажа.

Фейт усещаше как пулсът отеква в ушите й.

— Кой мислиш, че е?

— Ела да проверим.

Тихо излязоха в коридора и Фейт последва Лий до вратата. Погледнаха екрана. На площадката пред сградата стоеше човек с няколко пакета в ръце. Ясно се различаваше познатата кафява униформа. Докато гледаха, човекът натисна звънеца още веднъж.

— Пощальонът — въздъхна с облекчение Фейт.

Лий не откъсна очи от екрана.

— Така ли?

Той натисна един бутон, който явно задвижи камерата, защото сега Фейт видя улицата пред сградата. Липсваше нещо, което трябваше да е там.

— Къде му е камионетката? — попита тя, отново обзета от страх.

— Отличен въпрос. Между другото, познавам много добре пощальона в нашия квартал. Това не е той.

— Може да е излязъл в отпуск.

— Напротив, наскоро се завърна от едноседмична почивка на островите с младата си съпруга. А и никога не идва по това време. Което означава, че си имаме голяма неприятност.

— Дали да не се измъкнем през задния изход?

— Да бе, те са толкова глупави, че не го пазят.

— Човекът е само един.

— Не, просто виждаме само него. Той е поел входа. Сигурно искат да се измъкнем отзад и да им паднем право в ръцете.

— Значи сме в капан — прошепна задавено тя.

Звънецът пак издрънча и Лий посегна към копчето на домофона. Фейт сграбчи ръката му.

— Какво правиш, по дяволите?

— Ще го попитам какво иска. Той ще каже, че носи пощата, и аз ще го пусна.

— Ще го пуснеш — глухо повтори Фейт и погледна пистолета. — Какво, искаш престрелка в собственото си жилище?

Лицето на Лий стана сурово.

— Когато ти кажа да тръгнеш, бягай, сякаш те гони тиранозавър.

— Да тръгвам ли? Накъде?

— След мен. И не питай повече.

Лий включи домофона, човекът се представи и Лий натисна бутона за входната врата. Веднага след това включи алармената система, отвори широко вратата на апартамента, сграбчи Фейт за ръката и я дръпна в коридора. Отсреща имаше друга врата, само че без номер. Докато Фейт слушаше как долу отекват стъпките на раздавача, Лий вече бе отключил вратата. След миг бяха вътре и той тихо заключи. Беше много тъмно, но Лий явно познаваше мястото. Поведе Фейт към врата в дъното, зад която имаше нова сумрачна стая, може би спалня.

Лий отвори следващата врата и кимна на Фейт да влезе. Тя прекрачи прага и почти веднага се блъсна в стена. Когато той застана до нея, трябваше да се притиснат един към друг като в телефонна кабина. Лий затвори вратата и ги обгърна непрогледен мрак.

Фейт се стресна, когато той заговори и дъхът му погъделичка ухото й.

— Точно пред теб има стълба. Ето стъпалата. — Хвана я за ръката и леко я дръпна напред, докато Фейт усети под пръстите си студени железни пръти. — Откри ли ги? — Фейт кимна и Лий продължи да шепне: — Дай сака и започвай да се изкачваш. Не бързай. В момента бих предпочел тишината пред скоростта. Аз идвам след теб. Когато стигнеш горе, спри. Оттам нататък ще те водя.

Когато започна да се изкачва, Фейт усети как я обзема пристъп на клаустрофобия. Беше загубила чувство за ориентация и взе да й призлява. Тя стисна зъби. Моментът не беше най-подходящ да губи оскъдното съдържание на стомаха си.

Отначало придвижваше ръце и крака съвсем бавно. Постепенно придоби увереност и ускори изкачването. Това бе грешка, защото не улучи поредното стъпало, подхлъзна се и болезнено удари брада в една от железните пръчки. Но след миг силната ръка на Лий я прегърна през кръста. Тя стъпи по-здраво, помъчи се да не обръща внимание на болката и продължи нагоре, докато усети таван над главата си. Спря.

Лий все още беше точно под нея. После той продължи нагоре, стъпвайки от двете страни на нейните крака. Започна да я притиска все по-силно и тя се запита какво точно прави. Ставаше й трудно да диша. В един ужасен миг си помисли, че е решил да я изнасили. Изведнъж отгоре бликна светлина и Лий се отдръпна от нея. Фейт присви очи и вдигна глава. Синьото небе изглеждаше тъй прекрасно след ужасите на мрака, че тя едва не извика от облекчение.

— Излез на покрива, но стой приведена — прошепна напрегнато Лий в ухото й. — Не се надигай в никакъв случай.

Тя се изкатери през отвора, легна по корем и хвърли поглед наоколо. Покривът на старата сграда беше равен, покрит с асфалт и чакъл. Тук-там стърчаха стари комини и по-нови отдушници за климатици. Те предлагаха удобно прикритие и Фейт приклекна до най-близкия.

Лий все още висеше на стълбата. Той се ослуша и погледна часовника си. В момента фалшивият пощальон трябваше да е пред апартамента му. Щеше да позвъни и да изчака отговор. Разполагаха най-много с трийсет секунди, преди онзи да разбере, че никой няма да му отвори. Би било добре да си осигури малко повече време и същевременно да изкара другите врагове от скривалищата им. Лий извади клетъчния телефон от джоба си и набра номер. Когато отсреща отговориха, той каза: