Да спасиш свидетел

По пътя Бюканън се утешаваше с налудничави фантазии, включващи един отчаян, умоляващ Торнхил, кълбо отровни змии, ръждиво мачете и казан врящо масло.

Ех, ако мечтите му можеха да се сбъднат.

Мъжът, който седеше на аерогарата, беше гладко избръснат, около трийсет и пет годишен, носеше строг делови костюм и работеше на портативен компютър — с други думи, представляваше точно копие на хиляди други пътници около него. Изглеждаше унесен и съсредоточен, понякога дори почваше сам да си говори. Някой случаен наблюдател би решил, че човекът подготвя важна сделка или съставя отчет за продажбите. В действителност той говореше тихо на микрофона, скрит във вратовръзката му. Онова, което приличаше на инфрачервени приемници за информация от задната страна на компютъра, всъщност прикриваше два сензора. Единият бе предназначен за прихващане на електронни сигнали. Другият представляваше насочен микрофон, който улавяше думите и ги изписваше на екрана. Първият сензор с лекота определи на кой номер звъни Бюканън. Другият бе донякъде заглушен от множеството разговори на аерогарата; все пак доловеното бе достатъчно, за да развълнува човека. На екрана се появиха думите: „Къде е Фейт Локхарт?“

Мъжът предаде телефонния номер и другата информация на своите колеги във Вашингтон. След броени секунди един компютър в Ленгли откри името и адреса на телефонния абонат. Няколко минути по-късно група извънредно опитни и изцяло предани на Торнхил професионалисти — които бяха очаквали тъкмо такава мисия — потегли към апартамента на Адамс.

Инструкциите на Торнхил бяха прости. Ако Фейт Локхарт е там, да се „освободят“ от нея — в шпионажа използваха тази невинна дума, сякаш просто предстоеше да я уволнят и да я помолят да си събере багажа, а не да пръснат черепа й с куршум. Имаше ли други хора около нея, чакаше ги същата участ. За благото на страната.

15.

Фейт трепереше неудържимо.

— Щеше да ме побъркаш от страх.

Лий прекрачи прага и се озърна.

— Какво търсиш в кабинета ми?

— Нищо! Просто обикалях. Дори не знаех, че имаш тук кабинет.

— Защото не ти се полагаше да знаеш.

— Когато влязох, стори ми се, че чух някакъв звук откъм прозореца.

— Чула си звук, но не откъм прозореца.

Той посочи рамката на вратата. Сега Фейт забеляза правоъгълника от бяла пластмаса, прикрепен към дървото.

— Това е сензор. Който отвори вратата на кабинета, задейства сензора и ме уведомява. — Лий извади от джоба си малко сигнално устройство. — Ако не бях зает да успокоявам Макс долу, щях да дотичам много по-рано. — Той се навъси. — Не съм доволен, Фейт.

— Хей, аз просто оглеждах колкото да убия времето.

— Интересна дума избра — „да убия“.

— Лий, не съм замислила нищо срещу теб. Кълна се.

— Хайде да привършваме с багажа. Не искам банкерите да те чакат.

Фейт не посмя повече да погледне към телефона. Лий сигурно не бе чул обаждането. Беше нает от Бюканън, за да я следи. Той ли бе убил агента снощи? Дали днес нямаше някак да я изхвърли от самолета на десет километра височина и да се смее злорадо, докато тя пада с писък през облаците?

Но досега той можеше да я убие стотици пъти. Най-лесното би било да я остави мъртва до къщата. И изведнъж й хрумна нова мисъл: да, би било най-лесното, освен ако Дани искаше да узнае какво е разказала на ФБР. Това обясняваше защо все още е жива. И защо Лий непрекъснато я разпитва. Проговореше ли, той щеше да я убие. А сега заминаваха за едно градче в Северна Каролина, което щеше да е почти пусто през този сезон. Тя бавно излезе от стаята, сякаш отиваше на екзекуция.

Двайсет минути по-късно Фейт затвори малкия пътен сак и преметна през рамо каишката на дамската си чанта. Лий влезе в спалнята. Вече не носеше бейзболното каскетче, но отново бе сложил мустаците и брадата. В дясната си ръка държеше пистолета, кобура и две кутии патрони.

Фейт забеляза как прибира оръжието в специална метална кутия.

— Не можеш да качиш пистолет в самолета — каза тя.

— Шегуваш ли се? Откога са измислили тая глупост? — Лий заключи кутията, прибра ключовете в джоба си и чак тогава вдигна очи към нея. — Мога да кача пистолет в самолета, стига да го обява предварително и да попълня декларация. При проверката искат оръжието да не е заредено и да се носи в специален калъф. — Той почука с пръсти по алуминиевата кутия. — Като този. Освен това искат патроните да са по-малко от сто и да бъдат в оригиналната опаковка. Тук също съм тип-топ. После слагат на кутията съответния етикет и я прибират в багажното отделение, където ще ми е трудничко да се докопам до нея, ако смятам да отвлека самолета, не мислиш ли?

— Благодаря за обяснението — сопна се Фейт.

— Не съм аматьор, по дяволите! — добави троснато той.

— Не съм казвала такова нещо.

— Само това липсваше.

— Добре де, извинявай. — Тя се поколеба. Много искаше да обяви примирие по редица причини, най-вече заради собственото си оцеляване. — Ще ми направиш ли една услуга?

Той я изгледа подозрително.

— Каква?

— Наричай ме Фейт.

Звънецът ги стресна и двамата. Лий погледна часовника си.

— Малко е рано за посетители.