Да спасиш свидетел

— Мисис Картър, обажда се Лий Адамс. Слушайте, искам да пуснете Макс в коридора. Да, знам, че току-що го доведох. Знам, че ще дойде в моя апартамент. Точно това искам. Забравих… забравих да му направя инжекция. Моля ви, побързайте, време е да тръгвам.

Той прибра телефона и избута чантите навън, после се изкатери през отвора и затвори капака. Огледа покрива и забеляза Фейт. Промъкна се с багажа до нея.

— Добре, спечелихме малко време.

Отдолу долетя яростен кучешки лай и Лий се усмихна.

— Следвай ме.

Ниско приведени, двамата се промъкнаха към ръба на покрива. Съседната сграда беше малко по-ниска и покривът й се намираше на около метър и половина по-долу. Лий направи знак на Фейт да го хване за ръцете. Стисна здраво и я спусна надолу, докато краката й докоснаха покрива. Едва бе скочил до нея, когато чуха шум и гръмки викове.

— Добре, започват атаката. Ще минат през вратата и ще задействат алармата. Хората от охранителната фирма ще цъфнат незабавно. След няколко минути ще настане голяма бъркотия.

— А какво ще правим ние в това време? — попита Фейт.

— Още три сгради, после слизаме по пожарната стълба. Тръгвай!

Пет минути по-късно двамата тичаха по тесния проход между две сгради, после изскочиха на тиха улица, оградена с ниски жилищни блокове. От двете страни бяха паркирани коли. Фейт чу глухото потропване на топки за тенис. В малкия парк отсреща зърна корт, полузакрит от няколко високи бора.

Лий огледа колите край тротоара. После изтича към парка и клекна. Когато се изправи, държеше топка — една от многото, паднали там след неточни удари откъм корта. Върна се при Фейт. Тя го видя, че пробива топката с джобното си ножче.

— Какво правиш?

— Тръгни по тротоара колкото се може по-спокойно. И си отваряй очите.

— Лий…

— Направи го, Фейт!

Тя се завъртя и тръгна по тротоара. Лий вървеше по платното успоредно на нея и оглеждаше всяка кола. Накрая спря до един скъп автомобил.

— Забеляза ли някой да ни гледа? — попита Лий.

Фейт поклати глава.

Той пристъпи към колата и притисна отвора на топката върху ключалката.

Фейт го изгледа така, сякаш бе полудял.

— Какво правиш?

Вместо отговор той стовари юмрук върху топката и всичкият въздух от нея нахлу в ключалката. Пред смаяния поглед на Фейт четирите врати се отвориха едновременно.

— Как го направи?

— Качвай се.

Лий се вмъкна в колата и Фейт последва примера му. Той опипа под волана и откри проводниците.

— Съвременните модели не могат да се включват на късо. Технологията…

Фейт не довърши, защото двигателят заработи. Лий се изправи, превключи на скорост и потегли. После погледна към нея.

— Какво каза?

— Добре де, как отключи колата с топка за тенис?

— Професионална тайна.

Докато Лий чакаше в колата и зорко наблюдаваше улицата, Фейт влезе в банката, обясни на заместник-управителя какво иска и успя да се подпише, без да припадне. Спокойно, момиче, карай стъпка по стъпка. За щастие човекът я познаваше.

Заместник-управителят огледа любопитно новата й прическа.

— Житейска криза — отговори тя на неизречения му въпрос. — Реших да проверя мога ли да се подмладя малко.

— Много ви отива, мис Локхарт — увери я галантно той.

Тя го проследи с поглед как взе нейния ключ, вкара го в ключалката заедно с дубликата от банката и извади касетката. Напуснаха хранилището и заместник-управителят отнесе металната кутия в кабинката отсреща. Докато се отдалечаваше, Фейт продължи да го гледа.

Дали беше от враговете? Дали нямаше да се измъкне, за да позвъни на полицията, ФБР или тайнствените убийци? Но човекът просто седна зад бюрото, извади хартиен плик с понички и насочи вниманието си изцяло към тях.

Успокоена поне за момента, Фейт заключи вратата на кабинката. Отвори кутията и огледа съдържанието. После изсипа всичко в сака и затвори касетката. Младежът я прибра в хранилището, а Фейт излезе, като се мъчеше да запази спокойствие.

След като Фейт се върна в колата, Лий подкара по магистрала 395, после отби на юг към летище „Роналд Рейгън“. Рано сутрин изходите от Вашингтон не бяха натоварени — в този час повечето коли прииждаха към града.

Фейт се озърна към Лий, който гледаше право напред, унесен в мисли.

— Справи се много добре — каза тя.

— Всъщност не мина толкова гладко, колкото ми се искаше. — Той помълча и поклати глава. — Колкото и глупаво да звучи при тия обстоятелства, много се тревожа за Макс.

— Не звучи глупаво.

— С Макс сме заедно много отдавна. Години наред не съм имал друг приятел, освен това старо куче.

— Едва ли биха му сторили нещо пред толкова хора.

— Да, така ти се иска да мислиш, нали? Но щом убиват човек, без да им мигне окото, то какво остава за кучето?

— Съжалявам, че се наложи да го направиш заради мен.

Той разкърши рамене.

— Е, кучето си е куче, Фейт. А сега си имаме други грижи, нали?

Фейт неволно кимна.

— Да.

— Май номерът с магнита не е минал. Сигурно са ме разпознали на записа. И все пак беше ужасно бързо. — Той поклати глава с възхищение и тревога. — Просто страх да те хване.

Сърцето на Фейт се сви. Щом Лий се страхуваше, то какъв ли ужас трябваше да изпитва тя?