Да спасиш свидетел

За да прогони тягостните мисли по тази болезнена тема, Торнхил насила насочи вниманието си в друга посока. Щом Бюканън бе наел този частен детектив да следи Локхарт, можеше да се окаже, че именно той е влизал снощи в къщата и след това е стрелял по Серов. Нервите в ръката на руснака бяха сериозно засегнати и Торнхил бе наредил да го довършат. Наемен убиец, който вече не може да държи здраво оръжието, непременно би потърсил други начини за печалба и това представляваше заплаха, макар и дребна. Серов сам си беше виновен, а Торнхил категорично изискваше от своите хора да поемат отговорността за постъпките си.

И тъй, този Лий Адамс се замесваше в центъра на събитията. Торнхил вече бе наредил пълно проучване на миналото му. В днешния свят на компютърни досиета щеше да получи изчерпателни данни за половин час, може би и по-рано. Торнхил вече разполагаше с досието на Адамс за Фейт Локхарт; неговите хора го бяха взели от апартамента. От бележките личеше, че човекът подхожда към разследването старателно и логично. Това бе и добро, и лошо за целите на Торнхил. Освен това Адамс бе успял да се измъкне от неговите агенти. А това съвсем не беше лесно. Погледнато откъм добрата страна, ако Адамс наистина се окажеше логичен, щеше да приеме разумното предложение — да си запази живота.

Предполагаше се, че Адамс е избягал от мястото на атентата заедно с Фейт Локхарт. Не беше докладвал за това и именно по тази причина Бюканън го търсеше по телефона. Очевидно Бюканън не знаеше какво е станало снощи. Торнхил щеше да стори всичко възможно, за да запази това състояние на нещата.

Как смятаха двамата да избягат от Вашингтон? С влак? Едва ли. Влаковете са бавни. А и не стигат до чужбина. Може би с влак до някоя аерогара — изглеждаше интересен вариант. Или с такси. Така бе най-вероятно.

Торнхил седна и се облегна назад, когато помощникът му влезе с няколко папки. Макар че днес всичко в ЦРУ беше компютъризирано, Торнхил все още обичаше да докосва хартията. С листовете в ръка разсъждаваше по-ясно, отколкото вторачен в монитора.

И тъй, всички обичайни насоки бяха покрити. А необичайните? След като в играта неочаквано се бе вмъкнал частен детектив, Адамс и Локхарт можеха да избягат с фалшиви документи и дори с променена външност. Торнхил имаше хора на трите летища и по всички гари. Но това вече не вършеше работа. Двамата лесно можеха да наемат кола, да заминат за Ню Йорк и да хванат самолет оттам. Или да сторят същото някъде на юг. Да, положението не беше леко.

Торнхил мразеше подобни гонитби. Трябваше да държи под наблюдение прекалено много места, а разполагаше с ограничен брой хора за своите „извънслужебни“ дейности. Поне имаше предимството да действа сравнително свободно. Никой — от директора до последния служител — не си позволяваше да го попита с какво се занимава. А ако все пак възникнеше въпрос, той умело заобикаляше отговора. Получаваше резултати, от които печелеха всички, и това бе най-силното му оръжие.

Далеч по-добре беше да подмами бегълците, да ги привлече към себе си, което можеше да стане само при наличие на подходяща примамка. Просто трябваше да измисли примамката. Но това не изглеждаше чак толкова лесно. Локхарт нямаше нито престарели родители, нито малки деца. За Адамс още не знаеше, но щеше да разбере. Ако детективът бе срещнал тази жена съвсем случайно, значи нямаше да се жертва за нея. Поне засега. При равни условия си струваше да насочат внимание главно към Адамс. А имаха и връзка с него, тъй като знаеха къде живее. При необходимост можеха да му оставят дискретно съобщение.

Мислите на Торнхил се насочиха към Бюканън. Сега той беше във Филаделфия на среща с виден сенатор, за да наклони везните в полза на един от своите клиенти. Срещу този тип разполагаха с толкова доказателства за престъпни деяния, че можеха буквално да го заставят да моли на колене за жалкия си живот. Вече години наред тормозеше ЦРУ най-жестоко, пазареше се за всеки цент от висотата на своя пост в Бюджетната комисия. Отмъщението щеше да е сладко.

Торнхил си представяше как влиза в кабинетите на тия всевластни политици и им показва видеозаписите, протоколите, документите. Всички доказателства как заедно с Бюканън планират своите дребни заговори и обсъждат бъдещите възнаграждения; страстната им готовност заради парите да направят всичко, което Бюканън им нареди. Колко алчни изглеждаха!

Драги сенаторе, ще бъдеш ли така добър да ми целунеш краката, жалко подобие на човешко същество? А после ще вършиш точно каквото ти казвам, ни повече, ни по-малко, иначе ще те смажа, преди да си изрекъл „гласувайте за мен“.