Да спасиш свидетел

— Не се озъртай, но към нас идват двама, които адски приличат на федерални агенти.

— Сериозно?

— За разлика от теб изобщо не бих се шегувала с такова нещо. — Фейт се приведе и започна да рови из чантата си. След няколко напрегнати мига тя се надигна отново, докато двойката минаваше, без да им обърне и капка внимание. — Лий, не знаем какво са научили, но може вече да търсят мъж и жена. Защо не останеш тук, докато аз купя билетите? Ще се срещнем на изхода към самолетите.

Лий се поколеба.

— Чакай да помисля.

— Нали каза, че ми вярваш.

— Вярвам ти.

За момент Лий си представи как таткото на Фейт застава пред него да иска пари на заем. И, дявол да го вземе, ръката му сама се протягаше към портфейла.

— Но всяко доверие си има граници, нали така? Виж какво, задръж багажа. Ще си взема само чантичката. Ако се тревожиш да не избягам, оттук ясно виждаш изхода за самолетите. Няма как да не ме засечеш. А сигурно тичаш по-бързо от мен. — Фейт се изправи. — Освен това знаеш, че вече не мога да се обадя на ФБР, нали?

Тя го погледа още малко, очаквайки да възрази срещу доводите й.

— Добре — каза Лий.

— Как ти е новото име? Ще ми трябва за билета.

— Чарлс Райт.

Тя му намигна.

— А приятелите ти викат Чък, нали?

Той се усмихна неуверено, после Фейт се обърна и изчезна в навалицата.

Щом я изгуби от поглед, Лий съжали за решението си. Вярно, тя остави багажа, но вътре нямаше нищо друго, освен дрехите, които й бе дал! Всичко необходимо беше в ръчната й чанта — фалшивите документи и парите. Да, изходът към самолетите наистина се виждаше оттук. Ами ако й хрумнеше просто да се измъкне от летището? Ами ако в момента правеше точно това? Без нея не му оставаше нищо, освен неколцина много опасни противници, които вече знаеха неговия адрес. Хора, готови с най-голямо удоволствие да строшат костите му една по една, докато разкаже каквото знае — тоест нищо. А това нямаше да ги задоволи. Следваща спирка — най-близкото гробище. Това го накара да се реши. Лий скочи, грабна чантите и изтича след Фейт.

20.

На вратата се почука и Кони подаде глава. Тя разговаряше по телефона, но му махна да влезе.

Кони носеше две чаши кафе. Остави едната пред нея заедно с две пакетчета суха сметана, захар и бъркалка. Тя му благодари с усмивка. Той седна и отпи от своята чаша, докато Рейнолдс продължаваше разговора.

Най-сетне тя остави слушалката и разбърка кафето си.

— Отчаяно ми трябва поне една добра новина, Кони.

Забеляза, че той също е отскочил до вкъщи да се избръсне и преоблече. Сигурно си беше съсипал костюма с ония обиколки из нощната гора. Косата му още бе влажна и изглеждаше по-прошарена от друг път. Тя все забравяше, че е надхвърлил петдесетте. Кони сякаш изобщо не се променяше — оставаше си все тъй едър, все тъй як като стара канара, готова да й предложи опора, когато връхлети бурята. Както сега.

— Искаш ли да чуеш лъжи, или предпочиташ истината?

Рейнолдс отпи глътка кафе, въздъхна и се облегна назад.

— В момента и аз не знам.

Той остави кафето си върху бюрото и се приведе напред.

— Огледах мястото заедно с момчетата от „Тежки престъпления“. Нали знаеш, и аз започнах от този отдел. — Той положи длани на коленете си и разкърши врат. — По дяволите, имам чувството, че ме е газил влак. Стар съм вече за тая работа.

— Не можеш да се оттеглиш. Без теб съм заникъде.

Кони пак взе чашата си.

— Само си приказваш.

Но личеше, че е поласкан. Той се облегна назад и разкопча сакото, за да отпусне корема си. Около минута мълча замислено.

Рейнолдс чакаше търпеливо. Знаеше, че Кони не е дошъл само да си побъбри. Рядко го правеше с когото и да било. Тя отдавна бе разбрала, че всяко негово действие си има конкретна цел. Кони беше истински ветеран в битката срещу бюрокрацията и затова никога не оставаше неподготвен. Макар изцяло да разчиташе на неговия опит и безпогрешните му инстинкти, не забравяше факта, че е по-млада, по-неопитна, но си остава негов началник; това навярно го мъчеше. Отгоре на всичко беше жена в един занаят, все още командван почти изключително от мъже. Не би упрекнала Кони, ако таеше известна неприязън към нея. Но той нито веднъж не бе казал лоша дума, нито веднъж не се опита да я изложи пред началството. Напротив, беше безупречно методичен и надежден като изгрева. И все пак трябваше да се пази дори от него.

— Тази сутрин видях Ан Нюман. Благодари ти за снощното посещение. Казва, че наистина си й помогнала.

Това изненада Рейнолдс. Може би жената не я упрекваше.

— Тя прие новината храбро, доколкото можеше.

— Чух, че и директорът бил там. Добре е сторил. Нали знаеш, с Кен бяхме стари приятели.

Лицето му говореше красноречиво. Ако успееше да изпревари колегите си, убиецът едва ли щеше да стигне до съд.

— Знам. Все си мисля колко ли ти е тежко.

— Остави това, имаш си и други грижи. Аз съм последният, за когото да се тревожиш. — Кони отпи глътка кафе. Стрелецът е бил ранен. Или поне така изглежда.

Рейнолдс веднага се приведе напред.

— Казвай всичко.

Кони се усмихна за миг.