Да спасиш свидетел

Фейт също следеше движенията на полицая. Тя носеше очилата, които й бе дал Лий. Вместо лещи те имаха съвсем обикновени стъкла, но допринасяха още повече за промяната на нейната външност. Фейт докосна ръката на Лий.

— Нервен ли си?

— Както винаги. Това ме държи нащрек и компенсира липсата на образование. — Той метна двете чанти през рамо. — Дай да пием по кафе и да огледаме мястото, докато намалее опашката пред гишето. — Докато търсеха кафене, Лий попита: — Имаш ли представа след колко време можем да хванем самолет?

— Ще летим до Норфолк и оттам имаме връзка за остров Пайн Айлънд край бреговете на Северна Каролина. Полетите до Норфолк са доста начесто. За местната линия до Пайн Айлънд трябва предварителна резервация. Щом вземем билетите, ще се обадя да я уредя. Там летят само по светло.

— Защо?

— Защото не кацат на нормално летище; пистата по-скоро напомня селски път. Няма нито светлини, нито контролна кула. Само един ветропоказател.

— Много утешително.

— Чакай да проверя какво става с къщата.

Отидоха до телефоните и Лий изчака Фейт да потвърди пристигането им.

— Всичко е наред — каза тя, след като остави слушалката. — Когато пристигнем, можем да вземем кола под наем.

— Дотук добре.

— Мястото е чудесно за почивка. Можеш да не се срещаш с никого, ако не искаш.

— Не искам — твърдо заяви Лий.

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита Фейт, докато вървяха към кафенето.

— Давай.

— Откога ме следиш?

— От шест дни — отговори веднага той. — През това време ти посети къщата три пъти, включително снощи.

Снощи, помисли си Фейт. Нима беше толкова скоро?

— И още не си докладвал на клиента?

— Не.

— Защо?

— Няма ли извънредни произшествия, предпочитам да докладвам веднъж седмично. Повярвай ми, ако имах време, снощният отчет щеше да е истинска сензация.

— Как щеше да докладваш, след като не знаеш кой те е наел?

— Дадоха ми телефонен номер.

— И не си го проверил?

Той я погледна с досада.

— Да бе, къде ще си правя този труд? Само гледам да гушна парите.

Фейт се сконфузи.

— Не исках да кажа това.

— Аха, сигурно. — Той намести ремъците на чантите и продължи: — Има специален обратен указател, по който можеш да откриеш собственика на всеки телефон.

— И какво излезе?

— Излезе, че с всичките тия сателитни връзки, национални клетъчни мрежи и прочие боклуци работата съвсем се е объркала. Позвъних на номера. Сигурно е бил нагласен специално за моите обаждания, защото телефонният секретар помоли мистър Адамс да продиктува сведенията. Освен това ми съобщи номера на пощенска кутия във Вашингтон. Какъвто съм си любопитен, проверих и нея, но се водеше на името на корпорация, за която изобщо не съм чувал, при това с фалшив адрес. Задънена улица. — Той изгледа Фейт отвисоко. — Взимам работата си присърце, Фейт. Не обичам да влизам в капани. Страхотен надпис за надгробна плоча, нали?

Спряха в малкото кафене, взеха си кафе и кифлички, после седнаха на една свободна масичка в ъгъла.

Фейт въздъхна тревожно, докато пиеше кафето и отхапваше от маковата кифла. Може би Лий не криеше нищо от нея, но все пак имаше връзка с Дани Бюканън. Толкова странно чувство — изведнъж да се бои от човека, когото доскоро боготвореше. Ако отношенията помежду им не се бяха променили през последната година, навярно би се изкушила да позвъни на Дани. Но сега бе объркана, все още виждаше с кристална яснота снощния ужас. А и какво можеше да го запита: Дани, ти ли се опита да ме убиеш снощи? Ако си ти, престани, моля те. Работя с ФБР само за да ти помогна. И защо нае Лий да ме следи, Дани? Да, трябваше да се раздели с Лий, и то час по-скоро.

— Какво пишеше за мен в сведенията, които ти дадоха? — попита Фейт.

— Занимаваш се с политическо посредничество. Работила си за голяма фирма, представляваща интересите на най-могъщите хора. Преди около десет години заедно с някой си Даниъл Бюканън сте основали собствена фирма.

— Споменаваше ли се за сегашните ни клиенти?

Той леко наведе глава настрани.

— Не, важно ли е?

— Какво знаеш за Бюканън?

— За него се споменаваше съвсем бегло, но аз проверих това-онова. Едва ли съм открил нещо, което да не знаеш. Бюканън е същинска легенда на Капитолийския хълм. Познава всички и всички го познават. Участвал е в повечето големи сражения, натрупал е купища пари. Вероятно и ти не си останала по-назад.

— Да, провървя ми. И какво друго?

Той я изгледа странно.

— Защо разпитваш за неща, които знаеш? Да не би Бюканън да е замесен в тая история?

Фейт на свой ред огледа изпитателно Лий. Ако се прави на тъп, значи е невероятен артист, помисли си тя.

— Дани Бюканън е почтен човек. Дължа му всичко, което имам.

— Сигурно е добър приятел. Но ти не отговори на въпроса.

— Хора като Дани се срещат рядко. Той е истински мечтател.

— А ти?

— Аз ли? Само му помагам да осъществи мечтата си. Хора като мен под път и над път.

— Не ми се струваш чак толкова обикновена — каза Лий. Фейт отпи глътка кафе, без да отговори. — Как се захвана с тази професия?