Да спасиш свидетел

— Не беше чак толкова трудно, колкото си мислиш. Мама обичаше татко, но мразеше начина му на живот, вечните кроежи, преселването. Той обаче не желаеше да се промени, тъй че не беше твърде приятно да се живее с тях. Понякога наистина очаквах мама да го убие. Когато тя почина, останахме само двамата с татко срещу целия свят. Той ме обличаше с единствената хубава рокля, която имах, и ме представяше на бъдещите съдружници. Сигурно хората са си казвали: как може да бъде лош един човек с такова хубаво момиченце? Когато навърших шестнайсет, дори взех да му помагам при сделките. Бързо пораснах. Сигурно затова имам остър език и жилава кожа. Научих се да мисля в движение.

— Ама че обучение… — промърмори Лий. — Но все пак разбирам как би могло да ти помогне в политиката.

Очите й се навлажниха.

— На тръгване за всяка среща той казваше: „Фейт, скъпа, този път ще успеем. Усещам го ето тук.“ И се потупваше по сърцето. „Всичко е за моето малко момиченце. Татко обича своята Фейт.“ И всеки път му вярвах, дяволите да го вземат!

— Изглежда, че все пак наистина е успял да те нарани — тихо каза Лий.

Фейт упорито тръсна глава.

— Той не се опитваше да мами хората. Не измисляше пирамиди или нещо такова. Искрено вярваше, че идеите му ще заработят. Само че от тях не излизаше нищо и трябваше да се преселваме. Вечно бяхме без пари. Господи, колко пъти сме спали в колата. Колко пъти съм виждала как татко влиза през задната врата на някой ресторант и след малко излиза с изпросена вечеря. Хранехме се на задната седалка. Той гледаше небето и ми показваше съзвездията. Не беше завършил гимназия, но знаеше всичко за звездите. Казваше, че цял живот тича подир тях. Седяхме до късно през нощта и татко ме уверяваше, че успехът ни е в кърпа вързан. Съвсем наблизо, зад следващия завой.

— Изглежда, е бил от хората, които умеят да отворят с дума всяка врата. Би могъл да стане добър частен детектив.

Фейт се усмихна на спомените.

— Влизаше с мен в някоя банка и след пет минути вече наричаше всички по име, пиеше кафе, разговаряше с директора тъй, сякаш се знаят от малки. Излизахме с препоръчително писмо и списък на най-заможните хора в района, от които татко да търси помощ. Просто си беше такъв. Всички го харесваха. Докато не си загубеха парите. А и ние губехме нашите. В това отношение татко беше непреклонен. Провалеше ли се, отиваха и неговите пари. Всъщност беше много честен.

— Имам чувството, че все още ти липсва.

— Така е — гордо отвърна тя. — Той ме е нарекъл Фейт, казваше, че щом Вярата е до него, няма как да се провали.

При тези думи Фейт затвори очи и по бузите й се стекоха сълзи. Лий взе една салфетка и й я подаде. Тя избърса очите си.

— Извинявай. Досега не го бях разказвала на никого.

— Няма нищо, Фейт. Аз умея да слушам.

— В Дани отново открих баща си — продължи тя и се изкашля тихо. — Той има същия нрав. Ирландска непреклонност. С приказки може да си пробие път докъдето поиска. Познава всяко ъгълче, всяка интрига. Не отстъпва пред никого. Много неща научих от него. Не само за политиката. За живота. И неговото детство не е било лесно. В много отношения си приличахме.

Лий се усмихна.

— Значи прескочи от въздушните замъци на баща си до голямата политика във Вашингтон?

— Някои биха казали, че това не е кой знае каква промяна — отвърна Фейт и се усмихна на собствените си думи.

— А други биха казали, че крушата не пада по-далеч от корена.

Тя захапа кифлата.

— Щом сме започнали с изповеди, какво ще разкажеш за семейството си?

Лий се облегна назад.

— Бяхме четири момчета и четири момичета. Аз съм номер шест.

— Божичко! Осем деца. Майка ти трябва да е била светица.

— И на нея, и на татко създадохме толкова грижи, че ще им стигнат за десет живота.

— Живи ли са?

— Живи и здрави. Сега сме много сплотени, макар че, докато израснем, имаше доста трудни моменти. Хубаво е да имаш подкрепа, когато закъсаш. Трябва само да врътнеш един телефон. Най-често, искам да кажа. Но не и този път.

— Звучи чудесно. Наистина чудесно.

Фейт извърна глава. Лий я погледна проницателно и с лекота разгада мислите й.

— Семействата също си имат проблеми, Фейт. Разводи, тежки болести, депресии, трудни времена, какво ли не сме видели. Признавам, понякога ми се струва, че би било по-добре да съм единствено дете.

— В никакъв случай — отсече Фейт. — Може да си мислиш така, но нямаше да ти хареса, повярвай ми.

— Добре.

Фейт се обърка.

— Какво „добре“?

— Ще ти повярвам.

— Знаеш ли — бавно изрече тя, — за смахнат детектив се сприятеляваш прекалено прибързано. Ами ако съм масов убиец или нещо такова?

— Ако беше така, федералните щяха да те държат на сигурно място.

Тя остави кафето и се приведе към него с много сериозно изражение.

— Благодаря за преценката. Но за да сме наясно, ще ти кажа, че през целия си живот не съм посягала на човек и все още не се смятам за престъпничка, но ако ФБР реши да ме вкара в затвора, ще се намери за какво. Да сме наясно — повтори тя. — Е, още ли искаш да се качиш с мен в самолета?

— На всяка цена. Ти наистина разпали любопитството ми.

Тя въздъхна, облегна се назад и огледа коридора на терминала.