Да спасиш свидетел

— Съжалявам. Наистина съжалявам от все сърце. — Тя притисна длан към стъклото и усети как студът прониква през кожата й. — Слушай, вземи да ме отведеш във ФБР. Ще им разкажа истината.

— Би било чудесно, само че там няма да ти повярват на „честна дума“. А има и още нещо.

— Какво? — трепна Фейт и се запита дали той няма да й напомни, че работи за Бюканън.

— Не сега. — Лий мислеше за другите двама край изхода и за онова, което бе видял в ръцете на единия. — Първо искам да ми разкажеш за какво беше цялата онази история на аерогарата.

Тя пак се загледа през прозореца към сивите води на Потомак.

— Не знам дали ще мога — каза тя толкова тихо, че едва чу собствения си глас.

— Е, бих желал да се постараеш — твърдо отсече той. — Бих желал много, ама много да се постараеш.

— Не вярвам да разбереш.

— Разбирам не по-зле от всички останали.

Най-сетне тя се обърна към него с изчервено лице, но не посмя да го погледне в очите. Пръстите й нервно опипваха ръба на якето.

— Просто си мислех, че за теб ще е по-добре да не ме придружаваш. Разбираш ли, смятах, че така ще си в безопасност.

Лий възмутено извърна глава.

— Дрън-дрън!

— Истина е!

Той рязко се завъртя към нея и стисна раменете й толкова силно, че тя примижа от болка.

— Слушай, Фейт, нямам представа кои са те, но бяха в апартамента ми. Знаят, че съм замесен. С теб или не, заплахата за мен вече не се променя, само става по-лоша. А като бягаш насам-натам и се мъчиш да ме зарежеш, никак не ми помагаш, по дяволите!

— Но те вече знаеха, че си замесен. Още преди да дойдат в апартамента, не помниш ли?

Лий поклати глава.

— Онези не бяха от ФБР.

Тя го погледна смаяно.

— Откъде тогава?

— Не знам. Но федералните не се преструват на пощальони. Правило номер едно на ФБР: силата решава всичко. Щяха да дойдат поне стотина, без да броим специалните екипи, с кучета, бронирани жилетки и тъй нататък. Просто нахлуват, сграбчват те за задника, и точка. — Лий обмисляше положението на глас и постепенно се успокояваше. — Виж, онези, които те чакаха на вратата, бяха от ФБР. — Той кимна замислено. — Изобщо не криеха кои са.

А другите двама? Не можеше дори да предположи кои са. Но знаеше едно: Фейт имаше невероятен късмет, че още е жива.

— А, и още нещо — уморено добави той. — Радвам се, че толкова сърдечно ми благодариш, задето пак те измъкнах навреме. Още няколко секунди, и щеше да отговаряш във ФБР на въпроси, каквито не си и сънувала. Може би трябваше да те оставя.

— Защо не го направи? — тихо попита тя.

Лий едва не се разсмя. Цялата тази история приличаше на сън. Но къде ли ще се събудя?

— В момента виждам само едно обяснение — пристъп на лудост.

Фейт опита да се усмихне.

— Слава богу, че има луди.

Лий не отвърна на усмивката.

— Отсега нататък ще сме като сиамски близнаци. И дано да не се смущаваш от пикаещи мъже, драга моя, защото вече ставаме неразделни.

— Лий…

— Не искам да слушам! Просто млъкни, дяволите да те вземат! — Гласът му трепереше. — Бога ми, едва се удържам да не те смачкам от бой.

Той демонстративно посегна и сключи грамадната си ръка около китката й като жива верига. После се облегна назад и зарея поглед из пустотата.

Не се помъчи да изтръгне ръка. Всъщност не би и могла. Наистина се боеше, че Лий може да я удари. Едва ли някога е бил по-ядосан, мина й през ума. Най-сетне тя се облегна назад и опита да си възвърне спокойствието. Сърцето й биеше толкова бързо, че се изплаши дали кръвоносните й съдове ще издържат натиска. Може би щеше да спести на всички цял куп неприятности, ако просто умреше от сърдечен удар.

Във Вашингтон можеш да лъжеш на всякаква тема — секс, пари, власт, вярност. Можеш да превръщаш измамите в истини и очевидните факти в лъжи. Тя бе виждала всичко това. Този град бе коварен, един от най-жестоките на света; за да оцелее в него, човек разчиташе на стари съюзи и бързи реакции. Всеки нов ден, всяко ново познанство можеше да те възвиси или погуби. И Фейт процъфтяваше в този свят, дори го харесваше. Досега.

Не смееше да погледне Лий Адамс — боеше се от онова, което можеше да зърне в очите му. Само той й оставаше. Макар че почти не го познаваше, нещо я караше да жадува за неговото уважение и разбиране. Но знаеше, че не ще получи нито едното, нито другото. Не го заслужаваше.

През прозореца на колата видя как един самолет се издига бързо в небето. След няколко секунди щеше да изчезне сред облаците. Скоро пътниците щяха да виждат под себе си само пухкави бели валма, сякаш светът изведнъж е изчезнал. Защо не можеше и тя да е там, просто да се изкачва нагоре, да лети към място, където да започне отново? Защо не можеше да има такова място? Защо?

23.