Да спасиш свидетел

— Не я гони само ФБР. Има и някакви други хора. Те бяха на аерогарата. И носеха оръжие, каквото съм виждал само на един семинар по борба с тероризма.

— Кой беше организирал семинара?

Въпросът озадачи Лий.

— Борбата с тероризма е държавна работа. Нали разбирате, предполагам, че организаторите бяха от ЦРУ.

— Е, поне сте срещнали врага и все още сте жив — каза Бюканън. — Това е добре.

— Какво говорите… — Изведнъж сякаш цялата кръв на Лий се събра в слепоочията. — Наистина ли казвате онова, което си мисля?

— Нека го кажа по друг начин, мистър Адамс: не само Фейт съдейства на знаменита държавна служба. Нейното участие поне е било доброволно. Моето не.

— О, мамка му!

— Меко казано. Къде сте сега?

— Защо?

— Защото трябва да дойда при вас.

— И как можете да го направите, без да ни натресете цялата компания от елитни убийци? Предполагам, че сте под наблюдение.

— Да, жестоко, невероятно бдително наблюдение.

— В такъв случай няма и да припарите близо до нас.

— Мистър Адамс, единственият ни шанс е да работим заедно. Това не може да стане от разстояние. Трябва да дойда при вас, защото не смятам за благоразумно вие да идвате тук.

— Не ме убедихте.

— Ако не успея да се измъкна от тях, няма да дойда.

— Да се измъкнете ли? Вие да не се мислите за нов Худини? Е, позволете да ви уведомя, че дори Худини не би успял да се измъкне едновременно от ФБР и ЦРУ.

— Не съм нито шпионин, нито магьосник, а само скромен политик. Но имам едно предимство: познавам този град по-добре от всеки друг. И имам приятели както по върховете, така и из низините. В момента и едните, и другите са ми еднакво скъпи. Бъдете спокоен, ще пристигна при вас без придружители. А после може и да оцелеем. Сега искам да разговарям с Фейт.

— Не знам дали е добра идея, мистър Бюканън.

— Да, добра е.

Лий се завъртя стреснато и видя Фейт да стои на стъпалата по тениска.

— Време беше, Лий. Отдавна беше време.

Той въздъхна дълбоко и протегна телефона към нея.

— Здравей, Дани — каза тя в микрофона.

— Боже мой, Фейт. Съжалявам. За всичко това…

Гласът на Бюканън секна насред изречението.

— Аз би трябвало да се извинявам. Целият кошмар започна от моето посещение във ФБР.

— Е, трябва да приключим веднъж завинаги. И по-добре да го сторим заедно. Какво ще кажеш за Адамс? Способен ли е? Ще ни трябва подкрепа.

Фейт се озърна към Лий, който тревожно я наблюдаваше.

— По мое мнение няма проблеми. Нещо повече, това навярно е единственият ни коз.

— Кажи ми къде сте и ще пристигна колкото се може по-скоро.

Фейт обясни. Освен това разказа на Бюканън всичко, което бяха узнали. Когато изключи телефона, тя се обърна към Лий.

Той сви рамене.

— Предположих, че това е единственият ни шанс. Иначе щяхме да бягаме цял живот.

Тя седна в скута на Лий, подви крака и отпусна глава на гърдите му.

— Постъпил си както трябва. Който и да е замесен, ще срещне сериозен противник в лицето на Дани.

Надеждите на Лий обаче бяха посърнали. ЦРУ. Наемни убийци, безброй специалисти по всевъзможни гадости, компютри, спътници, тайни операции, въздушни пушки с отровни куршуми — и всичко това срещу тях двамата. Ако имаше поне капка ум, щеше да метне Фейт върху хондата и да побегне накъдето му видят очите.

— Ще си взема един душ — каза Фейт. — Дани обеща да дойде колкото се може по-скоро.

Докато Фейт вървеше към стълбището, Лий погледна телефона и замръзна. Никога през живота си не бе изпитвал подобен ужас. А след събитията от последните дни можеше да го стресне само нещо невероятно.

Текстът върху екранчето на клетъчния телефон бе съвсем кратък. Ала дори и здравото сърце на Лий едва не престана да бие от тези няколко думи.

Фейт Локхарт срещу Рене Адамс, гласеше съобщението. Следваше телефонен номер. Искаха Фейт в замяна на дъщеря му.

40.

Рейнолдс седеше в хола с чаша чай и гледаше бавно гаснещия огън. Доколкото си спомняше, за последен път бе седяла у дома по това време, когато излезе в отпуск по майчинство преди раждането на Дейвид. Като я видя да влиза, синът й се изненада не по-малко от Розмари. Сега Дейвид спеше, а Розмари зареждаше пералнята. За тях бе съвсем обикновен ден. Рейнолдс гледаше в жаравата и й се искаше поне нещо в нейния живот да бъде обикновено.

Навън валеше проливен дъжд, който подсилваше още повече дълбокото й униние. Отстранена от служба. Чувстваше се гола без значката и пистолета. Толкова години в Бюрото без нито едно провинение, а сега стоеше само на крачка от провала на кариерата си. Какво да прави след това? Къде да отиде? Ако останеше без работа, дали мъжът й нямаше да поиска да вземе децата? И би ли могла да му попречи?

Рейнолдс остави чашата, смъкна обувките и се отпусна на дивана. В очите й бликнаха горчиви сълзи и тя притисна лицето си с длан, за да ги избърше и да заглуши риданията. Внезапният звън откъм вратата я накара да стане, да избърше лицето си и да изтича натам. Надникна през шпионката и видя Хауард Константинопъл.