Дамите на Мисалонги

И така, всичко беше организирано, включително и отиването на Уна в Мисалонги в пет часа в неделя, за да свидетелства при подписването на формулярите. За щастие Миси носеше със себе си своето малко портмоне и пак за щастие в него имаше два шилинга. Формулярите не бяха никак евтини; всеки от тях струваше по три пенса.

— Благодаря ти — каза Миси, като поставяше навитите на руло формуляри в пазарската си чанта.

Тя все пак реши да вземе и някаква книга от библиотеката.

— Мили Боже! — възкликна Уна, поглеждайки заглавието. — Сигурна ли си, че искаш „Неспокойно сърне“. Мисля, че ми каза, че си я чела до втръсване цялата минала седмица.

— Да, наистина, но бих искала да я прочета отново. — Така покрай формулярите в чантата влезе и „Неспокойно сърце“.

— Ще се видим в неделя следобед. Не се безпокой, леля Ливила няма да има нищо против да ми даде коня и двуколката си — каза Уна, изпращайки Миси до вратата, където я целуна по несвикналата на такъв род ласки буза.

— Горе главата, момиче, ще се справим — каза Уна, извеждайки Миси на улицата.

— Мамо — попита Миси вечерта, когато седяха в топлата кухня с Друсила и Октавия, имаш ли още тези акции от „Байрон Ботъл Къмпани“, които дядо е завещал на теб и леля Октавия?

Друсила откъсна поглед от работата си и погледна враждебно; въпреки че тя се беше отказала доброволно от ръководната роля вкъщи, все пак й беше трудно да приеме, че някои друг е вече шефът. По начина, по който й беше зададен въпросът, тя разбра, че предстоеше да стане нещо важно.

— Да, те са все още у мен — отговори тя.

Миси остави плетката в скута си и погледна към майка си много сериозно.

— Мамо, имаш ли ми доверие?

Друсила премигна.

— Разбира се, че ти имам!

— Колко мислиш, че струва нова шевна машина „Сингер“?

— Честно казано, не знам. Най-малко двадесет или тридесет лири, а може би и доста повече.

— Ако имаш настрана стотина лири покрай двестате, които получи за чеиза на Алисия, би ли си купила шевна машина?

— Това би било голямо изкушение.

— Тогава дай ми твоите акции от „Байрон Ботъл Къмпани“ и ми позволи да ги продам от твое име. Бих могла да взема по десет лири за всяка една от тях в Сидни.

Друсила и Октавия бяха спрели да работят.

— Скъпа Миси, те нямат никаква стойност — Каза Октавия нежно.

— Не, те не са без стойност — изрече Миси. — Вие сте били мамени от чичо Били, чичо Хърбърт и всички останали. Трябвало е да ви плащат, това което се нарича дивиденти, защото „Байрон Ботъл Къмпани“ е едно изключително печелившо предприятие.

— Не, ти се заблуждаваш! — настояваше Октавия клатейки глава.

— Не се заблуждавам. Ако вие двете, леля Корнелия и леля Юлия се бяхте обърнали към някой сериозен адвокат в Сидни преди години, сега щяхте да бъдете доста по-богати и това е самата истина.

— Ние никога не бихме могли да направим нещо зад гърба на рода, Миси — каза Октавия. — Това би било рухване на доверието и вярата в тях. Те знаят по-добре от нас кое е добро; те се грижат за нас и те са Семейството!

— Мислиш, че не ги знам? — извика Миси със стиснати зъби. — Леля Октавия, твоят род спекулира с факта, че те са Семейството още от зората на Хърлингфордови. Те ви използват! Те ви експлоатират! Кога сме получавали реална цена от чичо Максуел за продукцията, която му продаваме? Кажете ми честно, вярвате ли на всички негови сърцераздирателни истории как неговите цени били подбити на пазара и той не можел да си позволи да плаща повече? Той е богат като Крез! А кога сте виждали чичо Хърбърт да загубва нашите пари, влагайки ги в неизгодна инвестиция? Той е по-богат от Крез! А не беше ли чичо Били, този който ви каза лично, че тези акции нямат стойност?

Скованото внимание на Друсила премина от първоначалния шок към съмнението, от нежеланието да слуша повече към истинска жажда да научи още нещо. Към края на тази прочувствена реч дори Октавия изглеждаше видимо развълнувана. Може би, ако пред тях стоеше предишната Миси и рушеше установения ред, те щяха без колебание да пренебрегнат казаното от нея, но тази нова Миси притежаваше авторитет, който караше думите й да звучат като безспорна истина.

— Вижте — продължи Миси по-тихо, — аз бих могла да продам вашите дялове от „Байрон Ботъл Къмпани“ по десет лири всеки и знам, че това е златна възможност, защото бях там, когато чичо Били и чичо Едмънд говориха по този въпрос и точно това казаха те. Те не знаеха, че съм там и ги чувам, иначе не биха казали и дума. Те говореха за вас, както и мислят за вас — с пълно презрение. Повярвайте ми — нито си измислям, нито преувеличавам. Затова реших, че трябва да се сложи край на всичко това и че вие, леля Корнелия и леля Юлия трябва поне веднъж да получите нещо по-добро. Така че дайте ми вашите акции и ми позволете да ги продам от ваше име, защото ще ви донесат по десет лири. Докато, ако ги предложите на чичо Били, чичо Хърбърт или чичо Максуел, те ще ви накарат да им ги припишете без нищо в замяна.

Друсила въздъхна.

— Бих желала да не ти вярвам, Миси, но аз ти вярвам и това, което казваш, не е съвсем изненадващо за мен.