Дамите на Мисалонги

А Октавия, която първоначално се придържаше към сляпата лоялност, сега промени мнението си и каза с детинска прямота:

— Помисли си само каква промяна би внесла в твоя живот една шевна машина „Сингер“!

— Бих се радвала да я притежавам — призна Друсила.

— А пък и аз би трябвало да призная, че бих се радвала да имам сто лири на мое име в банката. Така бих се чувствала по-малко в тежест.

Друсила се предаде.

— Много добре, Миси, ти можеш да продадеш нашите акции.

— Бих желала да продам и тези на леля Корнелия и леля Юлия!

— Ще видя какво мога да направя.

— Мога да продам техните акции на същата цена — по десет лири всяка. Но също като вас те трябва да са готови да ми дадат своите дялове, без да обелят дума на чичо Били или на когото да е от другите. Запомни, нито дума!

— Корнелия би се зарадвала със сигурност на парите — каза Октавия, чиято веселост нарастваше, забравяйки за лицемерното поведение и жестокостта на своите роднини. — Тя би могла да си позволи лечение на краката при онзи известен германски специалист в Сидни. Горката, толкова много изстрада! А нали знаеш колко отчаяна е Юлия, откакто в кафене „Олимпус“ отвориха един допълнителен салон с мраморни маси и пианист, който свири всеки следобед! Ако тя има едни допълнителни сто лири, би могла да направи своя салон за чая по-изящен дори и от кафене „Олимпус“.

— Ще направя всичко възможно, за да ги убедя — каза Друсила.

— Добре, ако успееш да ги убедиш, кажи им да бъдат в Мисалонги в неделя около пет часа и да си носят акциите. Всички ние ще трябва да подпишете по едно пълномощно.

— Това пък какво е?

— Лист хартия, който ще ми даде право да действам от ваше име.

— Защо точно в пет часа в неделя? — попита Октавия.

— Защото тогава ще дойде моята приятелка, която ще бъде свидетел при подписването на документите.

— О, чудесно! — вдъхновението беше обзело Октавия. — Аз ще изпека за чая от моите домашни бисквити.

Миси се усмихна.

— Поне веднъж в живота си бихме могли да си позволим един истински хубав неделен чай. Разбира се, че ще приготвиш от твоите бисквити за Уна, но освен това ще направим вълшебните пасти, маслени бисквити, кифлички с крем и карамелизираната глазура!

Никой не се противопостави на това меню.

Когато Миси пристигна на Байронската гара в шест часа сутринта във вторник, тя носеше със себе си четиридесет акции на „Байрон Ботъл Къмпани“ и четири надлежно подписани пълномощия. Оказа се, че Уна е работила като съдия по време на престоя си в Сидни, така че беше поставила един доста официално изглеждащ печат върху документите.

Уна чакаше на перона, а там също така стоеше и Алисия. Те не бяха заедно, защото Алисия чакаше отпред, там, където спираше първокласният вагон, а Уна беше на другия край на перона, където спираха вагоните втора класа.

— Надявам се, че нямаш нищо против да пътуваме във втора класа — каза Миси загрижено. — Мама беше повече от щедра. Тя ми даде десет шилинга за харчене и една гвинея за доктора, но аз бих искала да не харча много.

— Скъпа, времето, когато пътувах в първа класа отдавна свърши — успокои я Уна. — Освен това, пътуването не е толкова дълго и в тази хладна утрин едва ли някой ще настоява да се отваря прозорецът, така че няма да влиза пушек в купето.

Миси срещна погледа на Алисия, която сбърчи нос и умишлено се обърна на другата страна. Слава Богу! — помисли си Миси без капка съжаление. Релсите започнаха да трептят и скоро след това пристигна влакът. Локомотивът представляваше огромно черно чудовище. От късия му дебел комин излизаха кълба мръсен пушек и силни струи гъста бяла пара.

— Знаеш ли какво обичам да правя? — попита Уна, когато двете заеха свободните места до прозореца.

— Не, какво?

— Нали знаеш моста над улица „Ноел“, близо до фабриката за бутилиране?

— Да, знам.

— Аз обичам да стоя по средата на моста и да се облягам на перилата, когато влакът минава отдолу. „У-у-у!“ Всичко наоколо се обгръща в пушек точно както в ада. Но е толкова вълнуващо!

Също толкова вълнуваща си и ти, помисли си Миси. Никога не съм срещала някой, който да изглежда толкова добре и да бъде така жизнерадостен.

Когато влакът бавно навлизаше в централната гара, стрелките на часовника показваха девет и двадесет. Часът и при лекаря беше определен за десет, но Уна каза, че ще имат достатъчно време, за да изпият по чаша чай в бюфета на гарата. Алисия премина покрай тях заедно с основния поток от пътници. По всяка вероятност тя ги беше изчакала нарочно, тъй като обикновено пътуващите в първа класа бяха доста по-напред от тези във втора.

— Това не е ли известната Алисия Маршал? — попита Уна.

— Да.

Уна издаде неопределен звук.

— Какво мислиш за нея? — попита Миси с любопитство.

— Тя не представлява нищо особено и същевременно се държи малко предизвикателно. Показва всичката си стока на витрината, а нали знаеш какво става с такава стока?

— Знам, но искам да го чуя от теб.

Уна се изкиска.