Дамите на Мисалонги

Не мога да предложа лечение, което да промени или смекчи тази прогноза; пациентката страда от напреднала форма на нарушаване дейността на сърдечните клапи. Ако не настъпят допълнителни сърдечни изменения, й давам шест месеца до една година живот. Както и да е, не виждам смисъл да препоръчвам режим на легло, тъй като пациентката няма да го спазва поради нрава си и домашната обстановка.

Госпожа Джилрой? Ако само имаше име върху диагнозата! Защо да не бъде нейната! Ще го вземе и ще го приложи към писмото до доктор Хърлингфорд. О, защо лошата диагноза не беше нейна! Смъртта, която не я заплашваше, сега й изглеждаше много приятна и желана. Не беше честно! Госпожа Джилрой имаше семейство и то се нуждаеше отчаяно от нея. Докато никой нямаше отчаяна нужда от Миси Райт.

От другата страна на вратата се чуха гласове. Миси сгъна сведението, което все още беше в ръката й и го напъха в чантата си.

— Скъпа госпожица Райт, много съжалявам — извика доктор Паркинсън, втурвайки се като вихрушка в стаята, при което книжата върху бюрото му се разхвърчаха във всички посоки. — Можеш да си ходиш! След една седмица да те прегледа доктор Хърлингфорд.

Сидни беше по-топъл и по-влажен от Сините планини и денят бе ясен и прекрасен. Излизайки на „Маккуаири стрийт“ с Уна до нея, Миси примижа от силната светлина.

— Наближава единадесет и половина — каза Уна. — Ще отидем ли първо да продадем акциите си? Адресът е на „Бридж стрийт“, която е зад този ъгъл.

Така те свършиха и тази работа и то изключително бързо, но малката канцелария и навъсеният чиновник в нея не им дадоха никаква представа кой можеше да бъде мистериозния купувач. По-интригуващата страна на продажбата беше фактът, че им бе платено със златни соверени вместо с книжни пари и че четиристотинте златни монети бяха много тежки, нещо, което Миси установи, след като ги сложи в чантата си.

— Не можем да стигнем далеч така натоварени — каза Уна, — така че предлагам да обядваме в хотел „Метропол“, съвсем наблизо сме до него, после ще хванем трамвая за гарата и кротко ще се приберем вкъщи.

През целия си живот Миси не се беше хранила в ресторант, нито в чайната на леля Юлия, нито пък беше ходила някога в хотел „Хърлингфорд“. Така че разкошната просторна зала на „Метропол“ я зашемети със своите кристални полилеи и мраморни колони. Те напомняха за къщата на леля Аврелия, защото залата беше изпълнена с палми в саксии. Колкото до храната, Миси никога не беше яла нещо по-вкусно от салатата от раци, която Уна й поръча.

— Мисля, че бих могла да надебелея, ако ям такава храна всеки ден — каза Миси възторжено.

Уна й се усмихна без съчувствие, но с много разбиране.

— Бедната Миси, животът ти е минал покрай теб, нали? Не както при мен: животът мина през главата ми — бум, бум, тряс — и ето, нашата Уна просната с лице във водата. Но дерзай, миличка! Животът няма винаги да те подминава, обещавам ти. Само помни, че за всеки влак си има пътници. Не позволявай на живота да те смачка — нещо, с което е много трудно да се справиш.

Срамувайки се да каже в този момент на Уна колко много я обича, Миси промени темата.

— Не си ме попитала какво каза лекарят.

Светлосините очи на Уна блеснаха.

— Какво каза той?

Миси въздъхна.

— Сърцето ми е здраво като камбана.

— Сигурна ли си?

Знаейки точно какво имаше предвид Уна, тя се засмя:

— Е, добре, малко е засегнато, но не от болест.

— Мисля, че това е най-лошата болест на света.

— Тя не фигурира в книгите на лекарите.

— Ако харесваш Джон Смит толкова много, защо Не му го покажеш?

— Аз?

— Да, миличка, ти! Знаеш ли, твоята истинска беда е, че си била възпитана, а и целият град, да мислиш, че ако не изглеждаш и не се държиш като Алисия Маршал, никакъв мъж няма да се заинтересува от теб. Но, моя скъпа, Алисия Маршал не убива всеки мъж, когото срещне! Съществуват много мъже, които са здравомислещи, притежават по-добър вкус и знам, че Джон Смит е един от тях — тя се усмихна дяволито. — В действителност мисля, че ти и Джон Смит си подхождате извънредно много.

— Женен ли е?

— Беше по едно време, но сега е почтен ерген — жена му почива.

— О, тя беше ли хубава?

Уна се замисли.

— Да, аз я харесвах донякъде. Имаше много хора, които не я харесваха.

— Той обичаше ли я?

— Мисля, че той я обичаше в началото, но не достатъчно накрая.

— О!

Уна плати сметката, като не искаше да чуе протестите на Миси.

— Миличка, продажбата на акциите тази сутрин не ти донесе лична печалба, докато моите ми докараха една хубава стотачка.

На ъгъла, където се спряха да чакат трамвая, имаше доста скъп магазин за облекло, но за изненада на Миси, Уна не прояви никакъв интерес към него.