Дамите на Мисалонги

— Първо на първо, скъпа, — обясни тя, — за сто лири дори няма да си губят времето да ми покажат някои от лъскавите им парцали. Пък и облеклата им са почти толкова безвкусни, колкото цените високи. Никакви червени рокли! Магазинът е прекалено луксозен за такива безвкусици.

— Един ден ще имам моята рокля от алена дантела — рече Миси, — колкото и безвкусно да изглеждам.

— Така че със сърцето нямам никакви проблеми — каза Миси на майка си и своите лели. — Всъщност то е напълно здраво.

На пребледнелите лица на двете ясени се изписа облекчение.

— О, това е чудесно! — възкликна Октавия.

— Какво не е наред тогава? — попита Друсила.

— Имам прищипан нерв на гърба.

— Мили Боже! И това не се ли лекува?

— Лично доктор Паркинсън смята, че вече ме е излекувал. За малко да ми откъсне главата, гръбнакът ми изпука ужасно, но сега с мен всичко трябва да е наред. Докторът нарече онова, което направи с мен, манипулация, мисля. Но ако пак се повторят болезнените пристъпи, ще ви помоля да завържете на краката ми по една тухла и после да ме окачите да вися на лост! — Тя се засмя. — Самата мисъл за това е достатъчна, за да се изпари всякаква болка! — С видимо усилие вдигна чантата си и я постави на масата. — Тук има нещо много по-интересно — погледнете! — При тези си думи тя извади четири грижливо опаковани пакета. — Ето сто лири за теб, мамо — в злато. И същото за теб, лельо Октавия, лельо Корнелия и лельо Юлия.

— Невероятно! — възкликна Друсила.

— Нищо повече от една позакъсняла справедливост, — отвърна Миси. — Сега вече ще си купиш твоята мечтана шевна машина „Сингер“, нали?

В душата на Друсила се бореха желанието и предпазливостта и изходът от това никакъв не се виждаше.

— Казах, че ще помисля и така и ще направя.

Когато дойде време за лягане, Миси откри, че никак не й се спи, независимо от изпълнения с вълнуващи преживявания ден. Лежеше в мрака и си мислеше за Джон Смит. Значи е женен, но жена му е починала. Едва ли има деца, иначе щеше да ги води със себе си поне от време на време. Тъжно наистина, както и мнението на Уна за техния брачен съюз и за това че никак не харесвал жена си. Най-накрая Миси стигна до извода, че хората в Сидни не умеят да се свързват в щастливи бракове, както например Уна с нейния Уолъс и Джон Смит с неговата починала съпруга. Но все пак, мисис Джон Смит не е имала неприятната участ да преживее позора на развода. След това Миси се замисли, за първи път в живота си, дали позорът на развода не е за предпочитане пред необратимостта на смъртта.

Някъде към полунощ планът вече напълно бе узрял в главата й и решението бе взето. Ще го направи и то още утре. Пък и в края на краищата — какво има да губи? Ако замисълът й не доведе до очаквания резултат, просто ще продължи да живее през следващите тридесет и три години, както бе живяла досегашните тридесет и три. Във всеки случай опитът си заслужаваше.

Някъде в дебрите на вече унасящия й се ум се гушеше мъничка мисъл за Джон Смит — нищо неподозиращата жертва. Честно ли беше да постъпи така? Да — дойде почти незабавният отговор. Миси се зарови във възглавницата и, прогонила всякакви колебания, потъна в сън.

Друсила, на която се падна честта да занесе четиристотинте лири в Байрон без чужда помощ, се отправи натам точно в девет на следващата утрин. Като перо бе за нея тежката торба, преметната през рамо. Беше много щастлива не само за себе си, но и за своите сестри. През последните няколко седмици съдбата бе далеч по-благосклонна към нея, отколкото през всичките предишни години и за първи път в живота си тя започна да си мисли, че щастливата съдба е по-скоро разцъфващ от време на време в градината на живота цвят, отколкото капка вода в безжизнената пустиня. И все пак, знаеше, че това не може да продължава дълго. Както и да е, трябваше да стори нещо, за да може тази светла участ да сполети и другите.

Докато щастливата Октавия се суетеше из кухнята, Миси тихичко си събра багажа в една раздърпана торба, която използваха всички жени в Мисалонги в редките случаи, когато се налагаше да носят нещо. Върху покривалото на леглото тя остави бележка до майка си, сетне излезе на улицата и сви наляво, вместо надясно.

Този път не се прокрадваше към долината на Джон Смит предпазливо, а вървеше открито и решително, като на хлъзгавите места си помагаше с една здрава пръчка. В подножието на свлачището движението й по виещия се покрай скалите път стана значително по-лесно. Беше почти толкова студено, колкото си бе представяла, дърветата високо над главата й се полюшваха от пронизващия вятър, но тук, на дъното на долината беше тихо.

На около четири мили по-нататък ниските храсти наоколо постепенно започнаха да прерастват в джунгла от гъсти шубраци, обвити в лиани и дори отделни папратови дръвчета. Тук-там се виждаха и палми. Гората бе пълна със сладкопойни птички, които, колкото и да се мъчеше, не можеше да види, но песните им изпълваха въздуха с нежни звуци, сякаш подрънкваха сребърни звънчета в ефирна и неземна мелодия.