Дамите на Мисалонги

— Чудесно разбирам нежеланието ви да споделите своя малък рай, на ваше място и аз бих го охранявала не по-малко ревностно. Но опитайте се, моля ви, да погледнете на нещата от моята гледна точка. Вече съм на тридесет и три, а през живота си не съм вкусила нито веднъж от всички онези неща, които едни жени приемат за нещо обичайно, а други съжаляват че въобще са познали. Аз съм стара мома! Това е най-ужасната участ, която може да споходи всяка жена, защото винаги върви ръка за ръка с бедността и липсата на красота. Ако притежавах само единия от двата недъга, може би някой мъж щеше да се смили да се ожени за мен, но аз притежавам и двата. Обаче съм уверена, че успея ли веднъж да преодолея тези препятствия, бих могла да предложа в замяна много достойнства, които другите жени не притежават, защото не са им били необходими. Именно вие, мистър Смит, ще можете да ползвате тези достойнства, защото аз ще ви заобиколя с благодарност, не по-малка от любовта, която изпитвам към вас. Ако знаете само как бих искала още сега да ви покажа колко малко от свободата си всъщност ще загубите, като се ожените за мен, и колко много ще спечелите! Повярвайте, не преувеличавам; аз съм жена, която си знае цената. И ще се опитам с воля и постоянство да бъда ваша вярна спътничка, както и най-обична съпруга.

Той се изправи внезапно и направи няколко крачки към вратата, скръстил ръце на гърба.

— Жените, — произнесе с тих глас, — са лъжкини и измамнички, глупави и досадни. Бих бил щастлив, ако знаех, че до края на дните си не ще видя жена! А що се отнася до любовта — не искам да бъда обичан! Просто искам да бъда оставен на мира! — Тези думи бяха произнесени със страст, която сякаш идваше направо от сърцето. Джон продължи с рязък глас. — И как бих могъл да зная, дали ми казвате истината?

— Е, добре, мистър Смит, сигурно знаете, че никога не сте оглавявали списъка на най-предпочитаните мъже в Байрон. Най-често ви описват като ексцентрик, странна птица и за никого не е тайна, че не сте богат. Защо тогава ще ви лъжа? — Тя бръкна в чантата си и извади сгънатия на четири лист, който бе взела от бюрото на доктор Паркинсън, изправи се и се приближи към него. — Ето, прочетете това. Знаете, че съм болна, защото присъствахте, когато за пръв път получих пристъп. И сигурно си спомняте, че онзи ден, когато се срещнахме ви споменах, че трябва да отида в Сидни, за да ми прегледат сърнето. Е, това е заключението за моето състояние. Откраднах го преди всичко, защото не исках мама и лелите ми да научат, че съм болна. Не искам да се превърна в тяхна грижа, не искам насила да ме натикат в леглото и да почнат да се суетят около мен. Ето защо им казах, че имам прищипан гръбначен нерв и ако успея да запазя истинското си състояние в тайна, така ще мислят до самия край. Но втората причина, поради която го откраднах, е свързана с вас. Вече бях решила да ви помоля да се ожените за мен и имах нужда от доказателство за моята искреност. В заключението няма друго име, освен това на извършилия прегледа доктор, но ако го разгледате внимателно, ще видите, че няма и следи от изтриване.

Той взе листа, разгърна го, прочете го набързо и я погледна.

— Освен че сте малко слабичка, иначе ми изглеждате съвсем здрава. — В гласа му се долавяше съмнение.

Миси обмисли светкавично няколко възможни отговора, надявайки се, че той не разбира много от медицина.

— Вярно, между отделните пристъпи се чувствам съвсем добре. Болестта ми не е от онези, които изчерпват жизнените сили, по-скоро е все едно да получаваш малки… малки сърдечни удари. Клапите се… запушват и тогава кръвта спира своя ход. Това, предполагам, ще е причината, от която ще умра. Почти нищо повече не знам — докторите избягват да ми обясняват. Предполагам, че не намират сили да ми признаят, че скоро ще умра. — Тя въздъхна и продължи с тънък, пресилено артистичен глас, сякаш беше на сцена. — Някой ден просто ще изгасна като свещ, духната от вятъра! Сълзи блеснаха в очите й. — Не искам да умра в Мисалонги! — извика и в гласа й се долови страдание. — Искам да умра в прегръдките на мъжа, когото обичам!

Но той беше роден боец и побърза да смени тактиката.

— Ами ако все пак докторите грешат?

— Как да повярвам в това? — възкликна тя. — Когато знам, че ми остава само една година живот, нима бих могла да я прекарам в търсене на докторска грешка? — Едра сълза се плъзна по бузата й, още няколко заплашваха да я последват. — О, мистър Смит, искам да съм щастлива през тази моя последна година!

Той изстена, сякаш вече беше обречен.

— За Бога, жено, не плачи!

— Защо? — изхлипа тя и затърси пипнешком кърпичката си. — Мисля, че поне имам право да плача!

— Тогава, по дяволите, плачи! — извика гневно той и излезе навън.