Дамите на Мисалонги

Отново пое надолу към долината на Джон Смит, но този път не светли мечти изпълваха душата й, нито надеждата, че най-сетне ще намери своето щастие. Този път Миси крачеше, изпълнена с твърда решимост, че ще получи от него съгласие, дори ако трябва цяла година да прекара нощите при кравата и ден след ден да се отправя към него, за да го моли отново и отново. Защото именно това възнамеряваше да направи и днес, и утре, и вдругиден, и така нататък.

Наближаваше десет заранта, когато най-сетне стигна малката полянка пред колибата; както преди от комина се извиваше дим, и както преди Джон Смит го нямаше наблизо. Тя приседна на пънчето и зачака.

Но изглежда, че и той бе забравил що е глад; пладне мина, а и следа не се виждаше от него. Миси реши да го чака до вечерта. Едва когато слънцето задочна да се скланя над хоризонта в светлината взе да се топи, Джон Смит се завърна у дома. Още по умислен от вчера, той пак не я забеляза.

— Мистър Смит!

— Хиляди проклятия!

Той закрачи към нея, спря се на няколко крачки и я загледа; не беше кой знае колко ядосан, ала не изглеждаше и радостен от срещата.

— Какво правите отново тук?

Този път не я заведе в колибата; вместо това стоеше и я оглеждаше, докато тя ставаше на крака.

— Има ли някой, които да ви кара да вършите това непрестанно? — попита той.

— Не.

— Наистина ли значи толкова много за вас?

— За мен това е въпрос на живот и смърт. Няма да се върна у дома. Ако ме прогоните, утре пак ще дойда със същата молба.

— Играете си с огъня, мис Райт, — рече той със здраво стиснати устни. — Не ви ли е минавало през ум, че мъжът е в състояние да използва дори сила, ако една жена не го оставя на мира?

Усмивката й беше мека, дори примамлива.

— Може би някои мъже биха го сторили. Но не и вие, мистър Смит.

— Но какво очаквате да спечелите? Дори ако съглася да се оженя за вас. Имам ли вид на съпруга, за който сте мечтали, или по-скоро на мъж, когото сте изтерзали с безкрайните си настоявания, докато най-сетне се е предал, само и само да бъде оставен на мира, освен ако не е изпаднал в безумна ярост и ви е удушил? — Гласът му стана нисък, заплашителен. — В нашият просторен свят, мис Райт, освен всичко друго, има и едно нещо, наречено омраза. Моля ви, не я пробуждайте в мен!

— Ще се ожените ли за мен? — запита тя.

Той присви устни в ядна гримаса, шумно издиша въздух през носа си, после вдигна глава нагоре и се загледа в нещо, което тя не виждаше. За неопределено време се възцари мълчание. Сетне той сви рамене и отново я погледна.

— Признавам, че доста мислих за вас от вчера насам и дори най-тежката работа, с която умишлено се захващах, не ме отвличаше от тези мисли. Трябва да призная, че дори ми мина през ума възможността по такъв начин да получа изкупление, от друга страна пък си мислех, че ако ви откажа, ще изгубя и малкото късмет, на който разчитах напоследък.

— Изкупление ли? Изкупление за какво?

— Не ме разбрахте правилно. Всеки има някакъв грях, който трябва да изкупи. Не разбирате ли, че със самото си идване тук и с предложението, което ми правите, вие се превръщате в причина за подобно изкупление.

— Прав сте.

— Но това не променя нищо, нали?

— Готова съм да посрещна всичко на този свят, мистър Смит, стига да съм рамо до рамо с вас.

— Добре, тогава. Ще се оженя за вас.

Сякаш в миг болката и умората я напуснаха.

— О, благодаря ви, мистър Смит! Няма да съжалявате, обещавам ви!

Той изсумтя.

— Мис Райт, вие сте по-скоро дете, отколкото жена, и може би това с единствената причина, поради която все още не съм ви удушил. Не бих могъл да се закълна, че във вас има женско коварство. Моля ви, не ми давайте повод да си променя мнението.

Едва сега той протегна ръка и я хвана за лакътя, приканвайки я да се разходят.

— Само за едно нещо бих искала да ви помоля, мистър Смит — рече тя.

— Какво е то?

— Никога да не споменавате факта, че ми предстои да умра; нека това не дава отражение на нашите взаимоотношения. Искам да бъда свободна! А не бих могла да съм свободна, ако постоянно с думи или дела ми се напомня за предстоящата смърт.

— Съгласен — каза Джон Смит.

Миси почувства, че може би е стигнала съвсем близо до границата и като не искаше повече да поставя на изпитание късмета си, предпочете да влезе в колибата и да се настани на един от кухненските столове, докато Джон Смит стоеше загледан във вечерната мъгла, която се стелеше ниско над земята.

Миси се взря мълчаливо в широкия му гръб, сякаш се опиваше от спокойствието и сигурността, които той излъчваше. След около пет минути тя се осмели да каже с плах и извинителен тон:

— И сега какво, мистър Смит?

Той стреснато подскочи, сякаш бе забравил за присъствието й и седна на срещуположната страна на масата. В здрача по лицето му танцуваха сенки, а кожата му изглеждаше мъртвешки бледа. Но когато заговори отново, в гласа му се долови лекота, сякаш най-сетне бе превъзмогнал измъчващите го мисли.