Миси избърса сълзите си и го проследи с поглед. Докато пресичаше малката полянка, за да се изгуби някъде отвъд нея. После, с наведена глава, тя се върна в креслото и довърши прекъснатия си плач сред смълчаната къща. След което просто не знаеше какво да прави. Дали той щеше да се върне? А може би се криеше някъде из храстите и чакаше тя да си тръгне?
Изведнъж почувства непреодолима умора. Всичко й се видя безсмислено. Колко смешни изглеждаха сега съветите на Уна! И мелодраматично откраднатото заключение. Както и възвишените й представи за еманципацията. Тя въздъхна, после реши, че няма смисъл повече да стои тук и се изправи решително. Тук беше нежелана.
Миси напусна със забързани крачки колибата, като внимателно затвори вратата зад себе си. Минаваше два часа, а й предстояха девет мили нагоре по хълма, през пресечена местност, така че щеше да стигне Мисалонги доста късно.
— И все пак не съжалявам, че опитах — произнесе на висок глас тя. — Заслужаваше си, знам, че е така.
— Мис Райт!
Тя се извърна, изпълнена с внезапна надежда.
— Почакайте, ще ви откарам у дома.
— Благодаря ви, ще се справя сама — отвърна жената с хладен, но вежлив глас, сякаш говореше с непознат.
При тези думи той протегна ръка и я хвана за лакътя.
— Не, вече е късно, а и пътят е тежък, особено за вас. Седнете, докато впрегна конете. — Тоя я настани на същия онзи пън, на който тя го бе очаквала по-рано.
Беше прекалено изморена, за да се съпротивлява, и може би твърде изтощена, за да поеме по дългия път обратно, затова предпочете да замълчи. Когато приключи с приготовленията, той я вдигна на ръце и я положи в двуколката, сякаш бе малко дете.
— Ето нещо, което за пореден път ще потвърди колко прав съм бил, когато поръчах двуколка, а не по-голяма кола.
— Да, сигурна съм, че сте били прав — рече с отпаднал глас тя.
— Сърдите ли се?
Тя го погледна изненадано.
— Не! И защо ще се сърдя?
— Е, нямахте кой знае какъв късмет днес, нали?
Тя се разсмя от сърце.
— Бедничкият мистър Смит, та вие нищо не разбирате.
— Очевидно е така. Кое е смешното?
— Че нямах какво да губя!
— Наистина ли мислехте, че можете да спечелите?
— Сигурна бях, че ще спечеля!
— Защо?
— Защото вие сте такъв, какъвто сте.
— И какво означава това?
— О, само, че сте много мил. Достоен човек.
— Благодаря.
Известно време пътуваха мълчаливо, конете вървяха по пътеката сред джунглата неохотно, не разбирайки защо трябва да се отдалечават от дома. Но дори когато наближиха свлачището, в движенията им все пак не се долови никакъв видим протест, от което Миси заключи, че познават добре и слушат безпрекословно своя господар. В държанието си към тях той бе безкрайно търпелив, почти не използваше камшика; изглежда, че разчиташе главно на силата на волята си.
— Личи си, че не сте истинска Хърлингфорд — каза ненадейно той, когато наближаваха края на пътуването.
— Не съм истинска Хърлингфорд ли? Какво ви кара да мислите така?
— Много неща. Като начало — вашето име. Външният ви вид. Ужасното състояние на дома, в който живеете, и постоянният недостиг на пари в него. И вашият мек характер — завърши той, сякаш с неохота бе направил последното заключение.
— Не всички от рода Хърлингфорд са богати, мистър Смит. В интерес на истината, аз наистина принадлежа към рода Хърлингфорд. Мама и леля са сестри на Максуел и Хърбърт Хърлингфорд и първи братовчедки на сър Уилям.
Той се извърна и я погледна, докато обясняваше, сетне подсвирна.
— Ама че изненада! Едно малко гнездо от истински Хърлингфордовци в този затънтен край, на края на „Гордън Роуд“, което едва свързва двата края. Как стана това?
И така през останалата част от пътя Миси запозна Джон с вероломството на първия сър Уилям я неговите последователи.
— Благодаря ви — кимна той, когато тя приключи. — Отговорихте на много мои въпроси и ми дадохте храна за размишления. — При тези си думи той дръпна юздите на конете и двуколката се закова пред външната врата на Мисалонги. — Ето ви у дома, и то преди майка ви да е започнала да се тревожи.
Тя скочи, без да чака помощта му.
— И аз ви благодаря, скъпи мистър Смит. И пак повтарям — бяхте много мил.
Вместо отговор, той вдигна ръка към шапката си, после подвикна на конете да тръгват.
Октавия забелязва оставената от Миси бележка, Още щом влезе в стаята. Белееше се върху тъмнокафявото огледало; отгоре с едри букви бе изписано: МАМО. Сърцето й подскочи — писма с подобни надписи обикновено съдържаха лоши новини.
Така че, щом чу Друсила да влиза, тя изтича и я посрещна насълзена, стиснала в ръка мъничкия лист хартия.
— Миси си е отишла и е оставила това за теб!
Друсила я погледна намръщена, без да разбира.
— Отишла ли?
— Да, отишла си е! Взела е всичките си дрехи.
Лицето на Друсила се опъна, тя пристъпи неуверено от крак на крак, после внезапно издърпа бележката от ръцете на Октавия и я прочете на глас.