Дар от Земята

Бавноходите бяха величествени. Изглеждаха още по-големи, защото Мат не можеше да види вътрешната кухина, която екипажът наричаше Тавана. Но въпреки това бяха като джуджета пред поглъщащото ги здание от камък и метал — сградата на Болницата. Макар и двуетажна, тя бе грандиозна, състояща се от безчислени кули, арки и бойници, които стърчаха високо над върховете на корабите. Някои от тях вероятно бяха електроцентрали, други… за предназначението им Мат можеше само да гадае. Плоска, бяла скала обкръжаваше Болницата от всички страни и се простираше на разстояние от близо половин миля — също толкова гладка и безжизнена, колкото е било цялото Плато, преди да бъде заселено с пренесените от корабите растения. Само на едно място се протягаше издължен зелен език от гъста гора, която опираше в основата на болничното здание. Тъкмо то привлече вниманието и пробуди любопитството на Мат.

В този миг в тялото му се блъсна парализираща вълна и почти веднага го напусна, оставяйки след себе си усещане за изтръпване и отпадналост. Ултразвуков парализиращ лъч! Едва сега Мат се огледа наоколо. Точно отзад го следваха поне двайсет въздушни коли на Изпълнението.

Нов удар — този път малко косо. Мат изтегли рязко моста 1–3. Колата се килна наляво, достигайки крен от 45 градуса, дори повече, преди да успее отново да я изравни. Летеше с постоянно нарастваща скорост към ръба на плато Алфа.

Отново го завладя вцепенение, стискащо крайниците му като в метални челюсти. Преди малко изглежда се бяха опитали да го принудят да се приземи, сега обаче явно го насочваха към пропастта. Пред очите му се спусна пелена, почти невъзможно беше да помръдне дори пръстите си. Колата се носеше право надолу — към повърхността и зейналата отвъд нея бездна.

Вцепенението започна да изчезва. Мат опита да размърда ръце, но те само започнаха да треперят неудържимо. Лъчът отново го намери, задържа го в обсега си и го изпусна. Изведнъж Мат си помисли, че знае причината. Полицаите не смееха да го доближат от страх да не се врежат в земята. Единственият му шанс бе да действа рисковано.

Мат забеляза приближаващия се обрив с размътен взор. Колата прелетя само на няколко ярда над ръба. Вече можеше да се движи, макар и конвулсивно. Обърна се и погледна към преследващите го коли. Макар и примирили се с мисълта, че са го изпуснали, те продължаваха да го следват, за да се убедят, че ще падне в пропастта.

Колко е дълбока мъглата под него? Мат нямаше никаква представа. Вероятно няколко десетки мили. А полицаите ще продължават да кръжат над него, докато изчезне в нея. Обратният път към Платото беше отрязан. Можеше да избира само една посока.

Мат обърна колата с дъното нагоре.

Полицаите се спуснаха още малко, колкото им стигаше смелостта, после увиснаха неподвижно, в очакване. Изминаха още няколко минути, преди преследваната от тях кола да се изгуби в мъглата — постоянно смаляваща се черна точка, която хвърляше тъмна сянка в облаците.

— Много надолу се спуснахме — отбеляза уплашено някой в ефира и забележката му беше последвана от одобрително сумтене.

Полицаите обърнаха колите назад и нагоре — тъй като ръбът на Платото бе останал високо. Те знаеха, че нито една от въздушните коли не е херметически изолирана от околната атмосфера. Почти — но не напълно. Неведнъж през изминалите години се бе случвало някой отчаян смелчага да се спусне отвъд ръба на платото и да навлезе в горните слоеве на отровната мъгла, но неизменно се оказваше, че нивото на отровните газове достига малко над гъстия мъглив слой. Така например, един храбрец на име Грили, бе извършил незабравима въздушна маневра, оставяйки колата си да се спуска право надолу с изключени двигатели, докато почувства първите признаци на проникващите в кабината отровни газове. Полетът продължил близо четири мили, преди навън да го обкръжи изцяло отровна атмосфера. Все пак извадил късмет — успял да се върне невредим. Почти. Наложило се, естествено, да му присадят нови дробове в Болницата. И до ден-днешен на плато Алфа го възхваляват като герой.

Но дори Грили никога не би обърнал колата с покрива надолу. Никой не би го направил, не и ако разбираше поне малко от въздушни коли. Тя просто можеше да се разпадне във въздуха!

Мат не разбираше нищо не само от коли, но и от механика. За него въздушните машини бяха лукс, а не ежедневна необходимост. Колонистите се нуждаеха от евтини къщи, студоустойчиви фруктови градини и самопорастващи килими. Те не знаеха нищо за съдомиялните, електрическите самобръсначки и автомобилите. Всеки сложен механизъм е дело на други механизми и машини, а екипажът се стараеше да предоставя колкото се може по-малко машини и съоръжения в ръцете на колонистите. Малкото, с които все пак разполагаха, бяха предназначени за обществено ползване. Най-сложното средство за придвижване, което Мат владееше, беше велосипедът. Въздушната кола не бе предназначена за полети без жироскоп, но Мат летеше точно по този начин.