Дар от Земята

Тоз път лекичко натисна лоста 1–2, почака три секунди и го върна в изходно положение. Получи се — макар в известен смисъл. Колата полетя бавно напред, но с наведен нос.

Добре, че все още бе обърнат с носа към плато Алфа. Иначе щеше да се наложи да лети с кърмата напред, а това сигурно би събудило подозрения.

Колата се носеше доста бързо, скоростта се увеличи още повече след като натисна бутона „Задкрилки“. Същевременно обаче отново започна да се спуска надолу. Мат си спомни за монтираните под четирите пропелера жалюзи. Засега реши да остави задкрилките спуснати и опита да отвори жалюзите. Изглежда и това решение не беше погрешно, защото колата продължаваше да се носи напред.

Дори престана да се тресе.

И Мат се озова пред най-впечатляващото зрелище, на което някога бе ставал свидетел.

Под него се простираше гората и равнините на плато Бета, но от тази височина съвсем ясно се виждаше и плато Алфа. Склонът между Алфа и Бета наподобяваше стръмна лента, в основата на която се виеше коритото на река. Ето го и Дългия водопад. Вляво от реката беше пропастта, а грохотът от водопада се чуваше дори през пластмасовата стена на кабината. Вдясно се ширеха на първ ипоглед безкрайни равнини, чиито очертания постепенно се губеха в маранята.

Още малко и ще пресече обрива, след което трябва да свие към Болницата. Мат не знаеше как точно изглежда, но не се съмняваше, че ще я разпознае между двата колосални цилиндъра на космическите кораби. Над Бета кръжаха няколко въздушни коли, нито една от тях не беше прекалено близко, а над Алфа — едва сега забеляза — те бяха цял рой. Едва ли щяха да му създадат неприятности. Все още не бе решил на какво разстояние от Болницата ще се приземи, може би дори членовете на екипажа не се допускаха твърде близо. Иначе колата му не се различаваше по нищо от останалите. Всеки, който го види ще реши, че е екипарий. Съвсем разбираема и напълно естествена грешка. Мат така и не разбра, в какво беше сбъркал. За съвсем кратко време се беше научил да управлява сравнително добре въздушната кола — доколкото това е във възможностите на всеки човек. Сигурно щеше да се почувства уязвен, ако знаеше, че на десетгодишна възраст децата на екипариите умеят да летят по-добре от него.

Но дори и десетгодишно дете никога не би вдигнало колата във въздуха, без да включи жироскопа.

Както обикновено, но много по-късно от обичайното, Исус Пиетро закусваше в леглото. Също както обикновено наблизо седеше майор Янсен с чаша кафе в ръка — готов да изпълни някое нареждане или да отговаря на въпроси.

— Настанихте ли заловените бунтовници?

— Да, сър, във вивариума. Всички, освен трима. За толкова не стигнаха местата.

— Тези тримата в органната банка ли изпратихте?

— Да, сър.

Исус Пиетро сръбна от чашата с грейпфрутов сок.

— Да се надяваме, че точно те не са знаели нищо важно. Как стои въпросът с подставените лица?

— Отделихме тези, които не носят слухови апарати и ги пуснахме. За щастие успяхме да свършим преди шест. Точно в шест всички слухови апарати се изпариха.

— Изпарили се, няма що! Какво — нищо ли не остана от тях?

— Доктор Госпин взе проби от въздуха. Може би ще открие някакви следи.

— Това няма значение. Все пак, ловък номер, като се има пред вид колко са им ограничени възможностите.

След близо пет минути почти непрекъснато мляскане и преглъщане той неочаквано поиска да узнае:

— А какво стана с Келер?

— С кой, сър?

— Този, който избяга.

След три телефонни обаждания майор Янсен най-сетне бе в състояние да докладва:

— От района на колонистите няма никакви съобщения. Келер не се е завръщал у дома, не е правил опит да влезе във връзка с никой от роднините си, нито с колегите в работата. Никой от полицаите, участващи в набега, не го разпозна по снимките. Никой не си призна, че му се е изплъзвал.

Настъпи поредното затишие, през което Исус Пиетро довърши кафето. След това разпореди:

— Доведете заловените един по един в кабинета ми. Искам да разбера дали някой от тях вчера е наблюдавал приземяването.

— Намерихме снимки на товар номер 3 в едно от момичетата, сър. Вероятно са заснети е телескопичен обектив.

— Охо? — За миг мислите на Исус Пиетро се изписаха съвсем образно на лицето му. Милард Парлет! Ако разбере… — Не разбирам защо не ми докладвахте за това по-рано. Тази информация да се смята за строго поверителна. Можете да си вървите. Не, почакайте малко… Сетих се още нещо. Може би долу има и други подземни помещения, които не сме открили. Изпратете издирвателната група да прегледа с ехолокатор целия район около къщата.

— Слушам, сър. Веднага ли?

— Не, не. И без това вивариумът е препълнен. Нека почакат.

Телефонът зазвъня и отново попречи на майор Янсен да си тръгне. Той вдигна слушалката, послуша малко и каза:

— Добре де, но защо звъните тук? Почакайте.

След което добави с лека насмешка:

— Сър, насам приближава непредпазливо пилотирана въздушна кола. Понятие нямам защо звънят тук.

— И аз не разб… я чакай. Да не е същата, която открихме в мазето на Келер?

— Ще попитам. — След малко: — Тя е, сър.