Дар от Земята

Ако той е прогонил Поли (сега нямаше значение причината), тогава не е нейна вината, че си тръгна.

Но Лени остана.

Мат скочи развълнувано. Те трябва да му кажат. Вече има с какво да ги притисне, добре че не им призна, че не желае да има нищо общо с тяхната тъпа борба. Трябва да узнае истината.

Той се обърна и тогава видя въздушните коли — три на брой, високо в сивото небе, току-що изникнали от непрогледната завеса на облаците. Те се спускаха.

Мат замръзна на мястото си. Не знаеше със сигурност дали са се насочили към градината, макар че колите се уголемяваха с всяка изминала минута. Накрая се озоваха точно над главата му и започнаха да се снижават. А той все така не помръдваше. И без това нямаше къде да избяга и можеше да се надява единствено на невероятната си дарба. Във всеки случай беше достатъчно изплашен, за да се получи.

Една от колите едва не се приземи върху него. Поне беше ясно, че не го виждат.

Отвътре се показа висок мъж с изпито лице, наведе се обратно за да прокара ръка по пулта, след което скочи на пясъчната алея, докато колата се издигна нагоре и се приземи на покрива. Другите две коли кацнаха наблизо — съдейки по обозначенията принадлежаха на Изпълнението. От едната слезе едър, широкоплещест мъж, доближи първия и двамата размениха няколко думи. Гласът на високия бе тънък, почти писклив, но с ясно забележим властен оттенък. Той благодари на полицая за съпровождането. Полицаят-изпълнител се върна в колата и двете ескортиращи машини полетяха нагоре, за да се скрият в мъглата.

Високият въздъхна и раменете му видимо се отпуснаха. Мат почувства, че страхът го напуска. Не виждаше никаква заплаха в този екипарий — нищо повече от един възрастен, уморен човек, прекарал последните дни в изтощителен труд и върнал се у дома, за да се порадва на заслужен отдих. Ама че е глупак този Хари Кейн, толкова сигурен беше, че никой няма да дойде!

Мъжът закрачи към къщата. Въпреки умората той се стараеше да върви изправено, като полицай на парад. Мат изруга полугласно и пое след него.

Старчето ще разбере, че нещо не е наред още щом влезе в хола. И тогава ще повика помощ, ако Мат не му попречи.

Мъжът отвори голямата дървена врата и изчезна вътре. Мат го следваше почти по петите.

Той видя, че старецът е спрял неподвижно. Новодошлият дори не направи опит да извика. Не протегна ръка към радиостанцията — ако въобще имаше такава. Той завъртя бавно глава, изучавайки промените в хола от мястото, където стоеше. Когато профилът му се обърна към Мат последният установи, че лицето му има замислен вид. Не беше изплашен, нито сърдит. Просто замислен.

А след това старецът се усмихна — бавна, в известен смисъл напрегната гримаса, усмивка на шахматист, видял, че държи победата (или поражението) в ръцете си. Старецът се усмихваше, но мускулите на лицето му оставаха изпънати като струни под сбръчканата, потъмняла кожа, а стиснатите му юмруци бяха опрени в хълбоците. Той завъртя глава и се ослуша. Тъкмо понечи да тръгне към кухнята, когато се озова лице в лице с Мат.

— Какво се хилите? — попита го Мат.

Клепачите на другия трепнаха — и това бе единствената реакция на неочакваната среща.

— Ти… от Синовете на Земята ли си? — попита тихо той.

Мат поклати глава.

На лицето на стареца се изписа ужас. Но защо? Мат вдигна успокояващо ръка.

— Не предприемайте нищо необмислено — посъветва го той, стиснал гривната на белезниците, за да я използва, ако му потрябва оръжие. Старецът премести тежестта си назад. И трима като него не биха могли да се мерят с Мат.

— Сега ще ви обискирам — рече Мат. — Вдигнете ръце. — Той заобиколи новодошлия отзад и пребърка всички горни джобове. Вътре намери няколко дреболии, но нищо, което би могло да послужи за връзка на разстояние. Мат отстъпи назад разколебан. Никога досега не беше обискирал — дали не е пропуснал нещо важно?

— Какво искате от Синовете на Земята?

— Ще кажа само когато се срещна с тях.

— Няма да стане.

— Случи се нещо изключително важно. — Старецът изглежда се бореше с някакво трудно решение. — Искам да разговарям с тях за товара на капсулата.

— Добре тогава. Вървете пред мен. От тук.

Тръгнаха към кухнята. Мат беше отзад. Тъкмо се готвеше да извика, когато вратата неочаквано се открехна. Зад нея се подаде Лидия Хенкък с ултразвуков пистолет в ръка. Сигурно не забеляза вървящия отзад Мат, защото при вида на непознатия изпъна ръка и стреля. Мат едва успя да подхване свличащия се старец под мишниците.

— Глупаво — изпъшка той. — Той искаше да говори с вас.

— Ще си поговорим, когато дойде на себе си — отвърна невъзмутимо Лидия.

Зад нея се подаде Хари Кейн — също въоръжен.

— Други има ли?

— Само този. Придружаваха го няколко полицаи, но отлетяха. По-добре проверете дали не носи миниатюрна радиостанция.

— Слава на Мъгливите Демони! Та това е Милард Парлет!

— Охо! — Мат беше чувал това име. — Ако питате мен той наистина искаше да се срещне с вас. Запази пълно самообладание, когато разбра, че има неканени гости. Уплаши се едва след като му казах, че не съм един от вас. Спомена, че искал да разговаря с вас за рамробота.

Хари Кейн изсумтя.