Дар за бурята

— Аз знам, казах ѝ го лично. Защо не се е обадила на мен?

— Хайде стига, Ириарте…!

— Какво стига? — попита той и стана, като едва не събори стола, на който седеше. — И вие ли смятате, че съм готов да приема всичко, само и само мир да има?

Монтес смекчи малко тона, за да отговори.

— Тази сутрин не изглеждаше готов да подкрепиш намерението ѝ да подеме други линии на разследването.

— За кое разследване ми говорите? За това, по което работите и за което аз не знам нищо повече освен малкото, което решите да ми кажете?

Монтес си замълча.

— За какво ѝ е това сведение? Какво си е наумила?

Монтес се замисли, махна отегчено и отговори:

— Не знам… Йонан Ечайде ѝ е изпратил нещо като съобщение след смъртта си, програмиран имейл или нещо от тоя род. Очевидно е имал известни подозрения накъде може да тръгнат нещата…

— И инспекторката, разбира се, запази тази информация за себе си, виждате ли за какво говоря?

— Е, не бих го нарекъл чак информация. Било е лично съобщение и няколко улики, никакви доказателства, само предположения. Може би дори не и това…

Ириарте ги погледна замислено, личеше, че е силно раздразнен. После изпръхтя и каза:

— Оръжието е изчезнало от съдилище номер едно в Мòстолес, Мадрид. Не знам какво значение може да има това.

— Съдия Маркина е бил разпределен там. Прочетох го онзи ден, когато търсех биографията на баща му. Заради еднаквите имена ми излезе първо неговата — обади се Сабалса.

Един униформен полицай се показа на вратата.

— Шефе, обажда се някакъв мъж и настоява да говори с вас, вече за втори път звъни. Преди му казах, че ви няма, но сега, след като сте тук… Твърди, че е бащата на Йоланда Беруета.

Бенигно Беруета беше превъзбуден. Разказа му със заекване за дъщеря си, че се е обаждал и на инспектор Саласар, но въпреки това много се тревожи.

Ириарте затвори телефона и набра номера на Саласар. Звънеше. Опита пак. Една мълния падна съвсем наблизо с присъщия си ламаринен грохот и последва спиране на тока, при което след няколко секунди се включи аварийното осветление в сградата.

— Мамка му, все едно и също, проклети бури… — изсумтя Монтес.

Ириарте затвори телефона.

— Да вървим — отсече той, провери оръжието си и тръгна към вратата.

Монтес и Сабалса го последваха.

Амая остана неподвижна няколко секунди, наострила слух, и въпреки плющенето на дъжда по погребалните плочи, чу ударите по дървото и усиленото пъшкане на Йоланда. Хукна натам, заобикаляйки гробовете, и като стигна до входа за криптата, видя светлината от фенерчето, което се полюшваше напред-назад при всеки ритник на жената по вратата.

— Йоланда — извика.

Йоланда се обърна и Амая видя решителността в очите ѝ и косата, залепнала върху изпотеното ѝ чело под найлонова шапка. Взривът бе отворил малка дупка, при което бравата бе отхвръкнала, но се бе заклещила между дъските и стената и бе запънала вратата.

— Дръпни се оттам, Йоланда.

— Трябва да отворя, мисля, че дъщеря ми е вътре. Този път не исках да прекалявам и сложих малко, но в колата имам още „Гома-2“.

Амая застана зад нея и постави ръка на рамото ѝ.

Йоланда се обърна като фурия и изстреля изненадващо кроше, с което я повали върху стъпалата. Амая отстъпи назад и извади оръжието си.

— Йоланда! — кресна.

Жената се обърна да я погледне и на лицето ѝ се изписа пълно недоумение само миг преди изстрелът да изтрещи до ухото на Амая и напълно да я оглуши. Йоланда рухна на земята и гърдите ѝ се обагриха в червено. Амая се извърна ужасена, насочила пистолета по посока на изстрела, и видя съдия Маркина, застанал под дъжда с мрачно изражение.

— Какво направи? — извика тя, без дори да се чува, дясното ѝ ухо беше заглъхнало, сякаш е била под водата.

Клекна до Йоланда и провери пулса ѝ, държейки на мушка съдията.

— Мислех, че ще те нападне — отговори той.

— Не е вярно. Ти я уби, уби я, защото е била права.

Маркина намръщено отрече с глава.

— Тук ли са те? — попита Амая, надигайки се и гледайки към вратата на криптата.

Той не отговори. Амая отстъпи една крачка и зарита ключалката, както Йоланда го бе правила преди минута.

— Недей, Амая — помоли я Маркина, без да сваля оръжието си.

Тя се обърна и го погледна, вбесена. Дъждът се усилваше под напора на вятъра и обливаше лицата им с ледена вода, а тътенът на бурята, която приближаваше почти като разумно същество, нарастваше.

— Ще ме застреляш ли? — попита. — Ако ще го правиш, не губи време, защото ти се кълна, че ще видя какво има вътре, ако ще това да е последното нещо, което ще направя.

Маркина свали пистолета и прекара ръка през лицето си, за да отклони водата, която влизаше в очите му. Амая се обърна и за пореден път изрита дървената врата, която отстъпи със силен пукот, а счупената брава падна на земята.

— Амая, моля те, погледни, щом искаш, но преди това ме изслушай.

Тя се наведе, за да събере частите от механизма, и ги захвърли извън радиуса на отваряне на вратата; пъхна пръсти в зейналата дупка и усещайки как треските се забиват в месото ѝ, дръпна силно вратата навън.