Дар за бурята

От тъмната гробница я лъхна миризма, която не можеше да се сбърка: на смърт, на разложение в начален стадий. Сбърчи нос и се обърна към съдията с насочен пистолет.

— Защо мирише така, след като тук не е погребван никой от петнайсет години?

Маркина пристъпи една крачка към нея и тя стисна още по-здраво глока.

— Какво правиш, Амая? Няма да ме застреляш — заяви той, гледайки я нежно и тъжно, както се гледа непослушно момиченце.

Тя понечи да отговори, но докато го гледаше, силите я напуснаха. Беше толкова млад, толкова красив…

— Ще ти кажа всичко, което поискаш да узнаеш, имаш думата ми — каза той с вдигната нагоре длан. — Край на лъжите, обещавам ти.

— Откога знаеше? Защо не ги разобличи? Защо не ги спря? Те са побъркани.

— Не мога да ги спра, Амая, ти дори не можеш да си представиш огромните мащаби на това нещо.

— Вероятно — отвърна тя, — но някои, като малката Еспарса, са съвсем скорошни. Това поне е можело да се предотврати.

— Опитах се да го спра според силите си.

— Ходил си в затвора и си се видял с Берасатеги, заместникът на директора отрече, ти ми каза, че не си се доближавал до килията… Точно тези ти бяха думите, но Йонан имаше снимка, на която се виждаш съвсем отблизо — каза замислено тя.

— Беше те заплашил, ти беше ужасена — отговори гневно съдията.

— Имаш ли нещо общо с цялата история?

Маркина отклони очи сърдито и с достойнство, дори под дъжда запазваше изисканите си маниери и високомерието.

— Ти ли уби Берасатеги?

— Не, той се самоуби, както сама видя.

— А Росарио?

— Никога нямаше да се успокоиш, докато тя дебнеше наоколо, ти ми го каза.

Амая го изгледа изумено, чудейки се какво я обърква повече — дали това, че вече ѝ е ясно, че той е главният подбудител, или това, че поема отговорността като някаква чест, с която може да се закичи.

— Не мога да повярвам, ще вляза — обяви.

— Амая, умолявам те да не го правиш.

— Защо?

— Продължавай да говориш с мен, но не поглеждай вътре. Моля те — каза той, вдигайки оръжието и прицелвайки се отново в нея.

Тя го гледаше смаяно.

— Ти също няма да ме застреляш — каза.

Обърна се, наведе се и влезе в криптата.

Конструкцията беше проста. Централен олтар, върху който бе опрян тежък ковчег от тъмно дърво, покрит почти изцяло със сложни орнаменти.

Около него, под формата на овал, бяха разположени тленните останки на поне двайсет невръстни деца. От някои трупове бяха останали само костите, което издаваше възрастта им, но в краката си Амая зърна подутото и полуразложено телце на бебето Еспарса. До него, върху стар шал, лежеше скелет с яркобели кости без една ръка. „Като при толкова други.“ Тя почувства как ѝ се повдига, изтърва фенера и се свлече на колене, обляна в сълзи, усещайки присъствието на Маркина, който бе влязъл след нея. Съдията вдигна фенера и го заклини в една цепнатина в стената, та лъчът да бие към тавана и да освети зловещата сцена.

Амая почувства, че сълзите ѝ парят като огън, пламнал от ярост и срам, от гняв и възмущение. Не, това просто не можеше да е истина, беше такова извращение, че стомахът ѝ се обръщаше наопаки, непрекъснато ѝ се повръщаше и това я изпълваше с такава погнуса и бяс, каквито никога не бе изпитвала. Въпросите напираха като вълни към плаж, състезавайки се по сила и ярост.

— Ти си знаел, че баща ти е отговорен за това, и си го криел, защо? Заради кариерата, заради репутацията си?

Маркина въздъхна и се усмихна по онзи начин. Поредната светкавица, осветила нощта навън от гробницата, очерта силуета на съдията пред единствения изход от криптата и Амая си помисли, че предпочита да е там, навън, под бурята, убедена, че леденият вятър, дъждът върху лицето и гръмотевиците над главата ѝ биха били по-сигурно убежище и утеха от тази дупка.

— Репутацията ми, Амая, е последната ми грижа. Става дума за нещо далеч по-важно и по-съществено, по-могъщо и неуправляемо, това е природна стихия… властвала тук още преди нашата поява.

Тя го погледна с недоумение.

— И ти си част от всичко това?

— Аз съм само проводникът, водещата нишка на една древна и могъща като Вселената религия, родена в твоята долина, под камъните, съградили твоето село, твоята къща… и на една неподозирана от теб сила, сила, която трябва да се подхранва.

Амая го наблюдаваше с премрежени от сълзите очи. Не, не можеше да бъде, мъжът, когото бе прегръщала, заради когото бе прескочила пропасти, които преди смяташе за непреодолими, когото бе смятала за равен, за себеподобен, мъжът, лишен от обичта на онази, която е трябвало да го обича, се разпадаше като изпаднал в немилост идол, докато тя си задаваше въпроса колко ли от думите му са имали за цел само да я заблудят, да я накарат да повярва, че пред нея стои сродна душа, човек със същата болка в сърцето. Искаше да попита има ли поне нещо вярно в неговата история. Но не попита, защото вече знаеше отговора и съзнаваше, че не би понесла да го чуе от устата, която все още обичаше.