Декамерон

Въпреки че всяко едно от тия слова било като бодване с кинжал в сърцето на Гризелда, която не успяла да заглуши любовта си към него, както успяла да се откаже от щастието, тя отвърнала: „Господарю мой, съгласна съм и съм готова.“ И като влязла с робата си от грубо романьолско платно в същия дом, откъдето неотдавна излязла само по риза, тя започнала да мете и да нарежда стаите, заповядала да сложат в стаите килими и да застелят раклите, започнала да се занимава и с кухнята, и с всичко, сякаш била последна слугиня в тоя дом, и седнала да си отдъхне едва когато всичко било приготвено и наредено както трябва. После, като заповядала да поканят всички дами от околността от името на Гуалтиери, тя зачакала да почне празненството. Когато денят на сватбата дошъл, въпреки че била бедно облечена, посрещнала с царска осанка и държане и най-приветливо дамите.

Гуалтиери, който оставил децата си в Болоня да бъдат възпитавани най-грижливо от една негова роднина, омъжена в дома на графовете Панаго (дъщерята, вече дванадесетгодишна, била станала невиждана красавица, а синът му бил на шест години), пратил вест на своя родственик в Болоня с молба да дойде в Салуцо и да доведе със себе си дъщеря му и сина му; молел го също да бъде придружен от богата, почетна свита и да казва на всички, че води момичето за жена на Гуалтиери, без да открива никому кое е то. Благородникът направил всичко съгласно молбата на маркиза, тръгнал на път и след няколко дни пристигнал по обед в Салуцо заедно с момичето, братчето и знатната си свита, посрещнат от всички местни жители и много съседи от околностите, които чакали да видят новата съпруга на Гуалтиери. След като дамите я приветствували, девойката влязла в залата, където били сложени трапезите, а Гризелда пристъпила към нея с ония дрехи, в които била облечена, и я поздравила най-любезно с думите: „Добре дошла, господарке моя!“

Дамите, които преди това дълго, ала напразно молили Гуалтиери да скрие Гризелда в някоя стая или пък да й даде една от предишните й дрехи, за да не се явява в такъв вид пред неговите гости, били поканени да седнат на трапезите, след което почнали да ги гощават. Всички разглеждали девойката, всички говорели, че Гуалтиери бил направил добра замяна; Гризелда, заедно с всички останали, също хвалела много и девойката, и нейния брат.

А Гуалтиери, който, изглежда, бил вече напълно убеден в голямото търпение на жена си, като видял, че нищо не е в състояние да я накара да трепне и като се уверил, че това не се дължало на слабоумие, защото той знаел колко е умна, решил да я освободи от мъчителното състояние на духа, което, както той предполагал, се криело под невъзмутимия й вид. Затова я извикал, усмихнал се и в присъствието на всички я запитал: „Е, какво ще кажеш за нашата невеста?“ — „Господарю мой — отвърнала Гризелда, — много я харесвам и ако тя е толкова мъдра, колкото е красива — което напълно вярвам, — ни най-малко не се съмнявам, че вие ще живеете с нея като най-щастливия човек на тоя свят; само ще ви помоля, ако е възможно, да не й нанасяте такива рани, каквито нанесохте на другата, която беше някога ваша жена, тъй като съм уверена, че тази едва ли ще може да ги понесе както поради това, че е по-млада, така и поради това, че е много по-изнежена, докато другата трябваше да се труди още от най-ранните си години.“

Като разбрал, че Гризелда е твърдо убедена, че девойката ще му стане жена и въпреки това не говори за нея нищо друго освен добро, Гуалтиери я поканил до себе си и рекъл: „Гризелда, дойде времето ти да прибереш плодовете на твоето търпение, а тия, дето ме смятаха за жесток, несправедлив и суров, да узнаят, че с всичко, що вършех, аз преследвах една-единствена цел: тебе да науча да бъдеш съпруга, тях — да умеят да си избират съпруга и да я пазят, а за себе си да осигуря постоянен покой, докато има да живея с теб — нещо, което много се боях, че не ще постигна, когато си избирах жена; та затова, за да те изпитам, аз те уязвявах и обиждах, как — ти сама знаеш. И тъй като нито веднъж не забелязах да се отклониш ни със слово, ни с деяние от онова, що бе угодно на мене, и след като се убедих, че от тебе ще мога да получа утехата, която търся, аз реших да ти върна наведнъж това, що ти отнемах в продължение на толкова години, и да излекувам с най-голяма нежност раните, които ти нанесох; затуй приеми с радостно сърце тази, за която мислиш, че ще ми стане жена, а също и нейния брат, като твои и мои деца; това са нашите деца, които и ти, и мнозина други дълго време смятаха за най-жестоко убити по моя заповед; пък аз съм твоят съпруг, който те обича най-много от всичко и предполага, че би могъл да се похвали, че няма друг човек така доволен от жена си, както съм доволен аз.“