Ден нула

«Изобщо не ми пука за нея. Мога да я захвърля в първата канавка, която се появи пред очите ми. Вече съм го правил.»

Бялата врата най-сетне помръдна. Рийд отвори остъклената предна врата.

— Имате ли химикалка?

Бялата врата се открехна още малко и той с недоумение премигна. На прага нямаше никой. Бавно сведе поглед и срещна очите на малко коли с издължена муцуна, което го приветстваше с размахана опашка. Явно то беше побутнало вратата.

Рийд не беше типичният пощальон, защото обичаше кучетата. В дома си отглеждаше две.

— Здравей, приятелче — рече той, приклекна и почеса кучето зад ушите. — Има ли някой у дома? Искаш ли да се разпишеш за тази пратка?

Ръката му напипа нещо мокро. Първата му мисъл беше, че това е кучешка пикня, и рязко се дръпна. Но дланта му беше червена.

Кръв.

— Ранен ли си, момчето ми?

Огледа внимателно колито. Откри още кръв, но рана нямаше.

— Какво става, по дяволите? — промърмори той.

Изправи се, хвана топката на бравата и отново извика:

— Има ли някооой?

Озърна се. Не знаеше какво да прави. Сведе глава към кучето, което го гледаше с меланхоличен поглед. Изобщо не беше излаяло, което му се стори странно. При появата на непознат човек неговите със сигурност щяха да вдигнат врява до небето.

— По дяволите! — прошепна той и повиши глас: — Ехооо? Какво става?

Най-накрая се реши и отвори по-широко вратата. Вътре беше задушно. Лъхна го неприятна миризма.

— Ей, по кучето ви има кръв! Наред ли е всичко?

Прекоси антрето и надникна в малката дневна, разположена в дъното.

Секунда по-късно бялата врата отлетя встрани и топката на бравата проби дупка в гипсокартона на стената. Предната врата се блъсна в железния парапет на верандата и наоколо се посипаха стъкла. Рийд скочи от най-горното стъпало направо на земята и се стовари на колене. Повърна всичко, което бе останало в стомаха му.

После се надигна и се запрепъва към пощенската кола, като кашляше, давеше се и крещеше от ужас, сякаш изведнъж беше превъртял.

Което си беше така.

Днес Хауард Рийд нямаше да стигне до бар «Долар».

2

Джон Пулър гледаше към безбрежната шир на щата Канзас. В един момент залепи нос на прозорчето. Прелитаха над река Мисури, отвъд която се намираха пистите на летището на Канзас Сити. Преди да стигне до тях, пилотът щеше да направи серия от снижавания и завои. В момента реактивният самолет прелиташе над държавна собственост — сградите на федералните затвори, където излежаваха присъдите си хиляди души, както цивилни, така и военни, някои изгубили свободата си завинаги.

Пулър заслони очите си с длан. Различи федералния военен затвор, известен като Замъка. В продължение на повече от сто години в него бяха държани най-опасните престъпници от армията на Съединените щати. Старата сграда действително наподобяваше средновековна крепост с дебелите си каменни зидове, докато новата можеше да мине за общински колеж. Разбира се, ако я нямаше двойната четириметрова ограда около нея.

«Левънуърт», федералният затвор за цивилни, се намираше шест километра по-нататък в южна посока.

Във ФВЗ лежаха само мъже. Жените бяха на друго място — във военноморската база в Сан Диего. Тукашните обитатели бяха осъдени от военен съд, но предимно за престъпления от общ характер. Във ФВЗ лежаха само онези от тях, с присъди над пет години, плюс неколцина за престъпления срещу националната сигурност.

Националната сигурност.

Именно тя беше причината за пътуването на Джон Пулър.

Колесникът се спусна и самолетът се приземи плавно. Трийсет минути по-късно Пулър пътуваше към западните предградия на Канзас Сити с кола под наем. Въздухът беше топъл и неподвижен, но той не включи климатика, защото предпочиташе истинския въздух, дори да е горещ. От двете страни на пътя се точеха зелени заоблени хълмове. Пулър беше висок точно 192,5 сантиметра. Беше запомнил цифрата благодарение на своя работодател — Армията на САЩ, която проявяваше изключителна прецизност по отношение на мерките на военнослужещите. Пак благодарение на нея помнеше и точното си тегло — 104 килограма. Според възприетите в армията стандарти за ръст, тегло и възраст, на трийсет и пет той тежеше с около пет килограма над нормата, но едва ли някой би допуснал подобно нещо. По тялото му нямаше и грам излишна тлъстина.

Винаги беше стърчал над рейнджърите, с които беше служил през годините. Това имаше както предимства, така и недостатъци. Мускулите му бяха издължени и гъвкави, а крайниците му бяха необикновено издръжливи. За недостатък можеше да се посочи прекалено едрата му фигура, която беше по-лесна мишена за противника.

В колежа играеше футбол като краен защитник и се справяше достатъчно добре, за да го викат редовно за съботните мачове. Но още от дете му липсваха пъргавината и скоростта, които евентуално биха му отворили вратите на НФЛ. Той обаче не страдаше от това, защото амбициите му бяха в друга посока — да облече армейска униформа.