Ден нула

Днес обаче той не беше с нея. Никога не я носеше, когато идваше на посещение във ФВЗ. След няколко километра зърна табелата на Националния исторически маршрут «Луис и Кларк». Прекоси синия мост и вече беше в щата Канзас. Или по-точно във Форт Левънуърт.

На главния портал на затворите провериха документите му и записаха номера на колата му.

— Благодаря, сър — стегнато козирува униформеният служител. — Моля, продължавайте.

Пулър подкара по Грант Авеню. По радиото звучеше някакво приятно парче на Еминем. Погледна към руините на стария Замък и останките от металната мрежа, опъната над някогашния затвор. Целта ѝ беше да предотврати евентуално бягство с хеликоптер. Армията се опитваше да мисли за всичко.

Той измина още три километра и спря пред входа на ФВЗ. Някъде наблизо прозвуча локомотивна свирка. От близкото военно летище «Шърман» излиташе малка чесна, чиито криле се тресяха от насрещния вятър. Пулър паркира и остави в колата както портфейла си, така и всичките си лични вещи, включително служебния ЗИГ П228. По време на полета го беше предал на багаж в специално дървено куфарче заедно с патроните. При никакви обстоятелства не можеше да се разделя с личното си оръжие — така беше по устав. Но той беше убеден, че не е добра идея да се появява във военния затвор с пистолет, независимо дали е разрешено или не.

Металдетекторът на входа се обслужваше от отегчен младеж в униформа на военната полиция. Приличаше на новобранец, когото са измъкнали от плаца за строева подготовка. Пулър беше наясно, че това впечатление е измамно, и мълчаливо извади шофьорската си книжка и служебната карта.

Недодяланият червендалест младеж се взря в значката и служебната карта, която идентифицираше посетителя като Джон Пулър, специален агент от ОКР — Отдела за криминални разследвания. Централно място на емайлираната значка заемаше орел с извърната надясно глава. Големите му нокти бяха впити в солиден щит, окото гледаше лошо, а клюнът му изглеждаше готов за смъртоносен удар. Военният полицай отдаде чест и вдигна глава към високия широкоплещест мъж.

— Официално ли е посещението ви, сър?

— Не.

— Джон Пулър-младши? Имате ли някаква роднинска връзка с…

— Баща ми.

— Ясно, сър — погледна го със страхопочитание младият полицай. — Предайте му моите почитания, сър.

Армията на Съединените щати имаше своите легендарни герои и Джон Пулър-старши беше един от тях.

Както винаги металдетекторът изписука в мига, в който Пулър застана под рамката. Сигналът прозвуча откъм дясната му ръка.

— Титаниев пирон — поясни той и нави ръкава си, за да покаже белега.

Устройството подаде сигнал и над левия му глезен.

Военният полицай любопитно го погледна.

— Метална пластина. Мога да си вдигна крачола.

— Ако обичате, сър. — След като крачолът се спусна обратно, младежът промърмори извинително: — Просто си върша работата, сър.

— Щях да ви смъмря жестоко, ако не го бяхте направили.

— Тези белези от бойни рани ли са, сър? — попита с широко отворени очи младежът.

— Не съм се прострелял сам.

Пулър прибра ключовете на колата си, пъхна шофьорската книжка и служебната карта в горното джобче на ризата си и се разписа в дневника за посетители.

Електрическата ключалка изщрака и тежката врата го пропусна в стаята за свиждане. Там имаше трима затворници, които се радваха на вниманието на своите близки. На пода си играеха малки деца, а родителите им си приказваха. Правилникът не позволяваше на децата да сядат в скута на баща си. Контактите се изчерпваха с прегръдка, целувка или ръкостискане — веднъж в началото на свиждането и втори път в края. Ръцете не биваше да слизат по-надолу от кръста, но докосването на пръсти и длани беше разрешено. Разговорите трябваше да се водят с нормален глас. Посетителите можеха да разговорят само със затворника, с когото имаха свиждане. Позволяваше им се да носят химикалка или молив, но не и боички или пастели. Пулър знаеше, че това правило бе въведено след някаква невъобразима бъркотия, предизвикана от дете. Но въпреки това го считаше за глупаво, тъй като химикалката или моливът можеха да се превърнат в оръжие далеч по-лесно, отколкото един мек пастел.

Изправен до вратата, той погледна възрастната жена, вероятно майка на затворника срещу нея, която му четеше Библията. Посетителите имаха право да носят книги, но не и да ги оставят на затворниците. Същото важеше и за вестниците и списанията. Внасянето на храна бе забранено, но посетителите можеха да купят на затворниците нещо от автоматите край стената. Лишените от свобода нямаха право сами да ползват автоматите, защото иначе биха се почувствали твърде близо до нормалния живот — нещо, което не се предвиждаше в устава на подобни заведения. Вратата в дъното се отвори и в стаята влезе мъж с оранжев гащеризон. Джон Пулър го огледа.