Ден нула

Мъжът беше висок, само с два-три сантиметра по-нисък от Джон, и значително по-слаб. Двамата си приличаха, но косата на затворника беше по-тъмна и по-дълга. И на места побеляла. Челюстите им бяха еднакво квадратни, носовете им издължени и леко извити надясно, а зъбите им — едри и равни. И двамата имаха трапчинка на дясната буза. На изкуствена светлина очите им изглеждаха зелени, а на естествена — сини.

Освен това Джон имаше дълбок белег отляво на врата, който се спускаше към гърба. Другите му отличителни белези бяха на левия крак, дясната ръка и от двете страни на торса. Всички те бяха причинени от насилствено проникване на чужди тела. Мъжът насреща му нямаше белези, кожата му беше бяла и гладка. В затвора не предлагаха възможност за слънчеви бани.

Кожата на Джон беше загрубяла от адска жега, ураганни ветрове и свиреп студ. Това личеше отдалеч. Случайният наблюдател не би го определил като красив. В най-добрия случай можеше да бъде наречен симпатичен и може би интересен. Но той беше войник, а не манекен.

Не се прегърнаха, само се здрависаха за кратко.

— Радвам се да те видя, братко — каза с усмивка затворникът.

Двамата братя седнаха един срещу друг.

3

— Отслабнал ли си? — попита Джон.

Брат му Робърт се облегна назад и кръстоса дългите си крака.

— Е, тук храната не е като във ВВС — отвърна той.

— Във флота е още по-хубава, а в пехотата хич я няма. Пилотите и моряците са привилегировани.

— Чух, че са те повишили. Вече не си младши сержант.

— Същата работа, с малка добавка към заплатата.

— Отдавна мечтаеше за това, нали?

— Да, отдавна.

Замълчаха. Джон погледна наляво, където млада жена държеше ръката на затворник и му показваше някакви снимки. Двама рошльовци си играеха в краката ѝ. Той пак се взря в лицето на брат си.

— Адвокатите какво казват?

Робърт, който също наблюдаваше младата двойка, се извърна към него. Беше на трийсет и седем, ерген, без деца.

— Вече няма какво да направят. Татко как е?

— Без промяна.

— Ходи ли да го видиш?

— Миналата седмица.

— Докторите?

— Като твоите адвокати. Не могат да направят нищо.

— Поздрави го от мен.

— Той знае.

— Знам, че знае — каза високо и раздразнено брат му.

Това привлече погледа на якия военен полицай до стената.

— Но въпреки това го поздрави — понижи глас Робърт.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Нищо, което можеш да ми донесеш. И престани да се влачиш на свиждания.

— Това си е мой избор.

— Чувството за вина на по-малкия брат.

— Е, може и така да се каже.

Робърт плъзна длан по масата.

— Тук не е чак толкова лошо — промърмори той. — Не е като в «Левънуърт» отсреща.

— Сигурно. Но все пак си е затвор. — Джон се приведе напред и тихо попита: — Ти ли го направи?

— Чудех се защо никога не си ми задавал този въпрос — вдигна глава Робърт.

— Сега ти го задавам.

— Нямам какво да ти кажа.

— Мислиш, че се опитвам да изтръгна признание от теб? — изгледа го Джон. — Ти вече си осъден.

— Все пак си военен следовател. Добре познавам чувството ти за справедливост и не искам да ти причинявам душевни терзания.

— Умея да правя разлика между личното и служебното — каза Джон и се облегна назад.

— Защото си син на Джон Пулър, нали? Известно ми е всичко по тази тема.

— Но винаги си я възприемал като бреме.

— А не е ли?

— Тя е онова, което искаш да бъде. Ти си по-умен от мен и отдавна би трябвало да си наясно.

— Защо да съм по-умен?

— След като си ядрен физик, специалист по радиоактивните гъби. Аз съм просто един служител със значка.

— Май извадих късмет с тази доживотна присъда — каза Робърт.

— Тук не са изпълнявали смъртна присъда от шейсет и първа.

— Проверил си?

— Да, проверих.

— Национална сигурност, държавна измяна… Май наистина извадих късмет с доживотната.

— Чувстваш се късметлия, така ли?

— Може би.

— Това дава отговор на въпроса ми — рече Джон. — Имаш ли нужда от нещо?

Робърт направи безуспешен опит да се усмихне.

— Усещам резервираност в гласа ти — подхвърли той.

— Само питам.

— Не, от нищо нямам нужда.

Каза го равнодушно, сякаш енергията изведнъж го беше напуснала.

Джон гледаше брат си. Само с две години разлика, те бяха неразделни като момчета, а после и като млади мъже в униформа, избрали военната кариера. Но в момента между тях се издигаше стена, която беше далеч по-висока от оградата на затвора. Беше безсилен да направи каквото и да било. Насреща седеше родният му брат, но сякаш го нямаше. Заменен от някакъв вял човек в оранжев гащеризон, който щеше да прекара остатъка от живота си в тази сграда.

— Преди известно време тук пречукаха един — подхвърли Робърт.

— С бейзболна бухалка на игрището — кимна Джон. — Портил е затворниците пред управата.

— И това си проверил, а?

— Да. Познаваше ли го?

Робърт поклати глава.

— Аз съм на режим двайсет и три на един. Нямам много време за социални контакти.

Това означаваше двайсет и три часа в килията и един на открито за малко упражнения на изолирано място.

Пулър не го знаеше.

— Откога? — попита той.

— Искаш да кажеш, че не си проверил? — усмихна се Робърт.

— Откога?

— Откакто фраснах един надзирател.

— Как така?

— Каза нещо, което не ми хареса.

— По-точно?

— Не ти трябва да знаеш.

— Защо?