Ден нула

— Довери ми се. Сам каза, че аз съм по-умният. А и няма как да ми увеличат присъдата.

— Да нямаше нещо общо с татко?

— По-добре си тръгвай. Не искам да си изпуснеш полета.

— Имам време. За татко ли ставаше дума?

— Това не ти е разпит, братле. Не можеш да ме притискаш за информация, защото делото ми отдавна приключи.

Пулър сведе поглед към веригите около глезените на брат си.

— През дупката ли те хранят?

Във ФВЗ нямаше решетки. Вратите бяха солидни. Затворниците в единични килии получаваха храната си три пъти дневно през специален процеп. Друг, ниско долу, позволяваше да им слагат вериги на краката, преди да бъдат изведени.

Робърт кимна.

— Извадих късмет, че не ме пратиха в карцера. Иначе сега нямаше да съм тук, при теб.

Замълчаха.

— По-добре тръгвай, че имам работа — обади се най-сетне Робърт. — Тук винаги ни намират работа.

— Пак ще дойда.

— По-добре недей. Няма смисъл.

— Ще предам поздравите ти на татко.

Станаха и си стиснаха ръцете. Робърт го потупа по рамото.

— Липсва ли ти Близкият изток?

— Не. Едва ли липсва на някого, който е служил там.

— Радвам се, че се прибра жив и здрав.

— Мнозина нямаха този късмет.

— Интересни случаи ли разследваш?

— Не съвсем.

— Пази се.

— Ти също.

Джон усети безсмислието на тези думи още докато ги изричаше.

Обърна се към изхода. В същия миг военният полицай се приближи към Робърт.

— Хей, братле…

Джон се обърна. Лапата на военното ченге лежеше върху бицепса на брат му. Изведнъж му се прииска да размаже копелето в стената. После му мина.

— Какво?

— Нищо… радвам се, че те видях.

Джон Пулър мина покрай младежа до металдетектора, който скочи на крака и застана мирно. Пое по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Телефонът му иззвъня, когато беше на две крачки от наетата кола. Погледна дисплея. Търсеха го от 701-ви отряд на военната полиция в Куонтико, Вирджиния, където беше назначен за специален агент в Отдела за криминални разследвания.

Включи телефона, но не каза нищо. В армията те учеха да говориш малко и да слушаш повече.

— Тръгвам — кратко отвърна той и погледна часовника си, светкавично изчислявайки времето за шофиране и полет. — Ще съм там след три часа и петдесет минути, сър.

Бяха му съобщили за касапница в пущинаците на Западна Вирджиния. Една от жертвите бил полковник, поради което се налагало намесата на ОКР, въпреки че Пулър нямаше никаква представа как и защо разследването е било възложено точно на 701-ви отряд. Но той беше войник и трябваше изпълни заповедта.

Предстоеше му обратен полет до Куонтико, където щеше да получи официални инструкции, а след това да подкара като луд към пущинаците. Но в момента не мислеше за убития полковник, а за изражението на брат си при сбогуването им. Спомените за брат му от едно друго време завладяха съзнанието му.

Майор Робърт Пулър беше направил кариера във Военновъздушните сили на САЩ като част от екипа специалисти, отговарящи за сигурността на ядрения арсенал на страната. Малко преди да получи още една, а дори и две звезди на пагоните си, внезапно беше обвинен в държавна измяна и осъден да прекара живота си между стените на ФВЗ.

Но той си оставаше негов брат.

Секунди по-късно моторът изрева и Пулър включи на скорост. При всяко от посещенията тук оставяше частица от себе си. Някой ден вероятно щеше да се окаже, че няма какво да отнесе обратно.

Той не беше от хората, които показват емоции. Не беше плакал, когато хората около него умираха на бойното поле, застигнати от ужасна смърт. Но в замяна на това беше отмъщавал за тях по не по-малко ужасен начин. Никога не беше влизал в бой, обзет от неконтролируема ярост, защото яростта омаломощаваше хората. Не проля нито една сълза дори когато осъдиха брат му. Мъжете от фамилия Пулър не плачеха.

Това беше Правило номер едно.

Мъжете от фамилия Пулър запазваха самообладание, защото това увеличаваше шансовете им за победа.

Правило номер две.

Следваха още много, но по-второстепенни правила.

Джон Пулър не беше машина, но имаше усещането, че понякога е на ръба да се превърне в такава. Сега караше много по-бързо, отколкото на идване. Бясното шофиране на изток щеше да го сблъска с поредния случай за разследване. Който беше добре дошъл, дори само защото щеше да му помогне да прогони от съзнанието си единственото нещо, което не можеше да проумее. Нито да контролира.

Своето семейство.

4

— Сам ще трябва да се оправяш, Пулър.

Джон Пулър седеше пред бюрото на висшия си началник — специален агент Дон Уайт, шеф на Отдела за криминални разследвания със седалище Куонтико, Вирджиния. Преди щаба на военните следователи се намираше на север от тук, във Форт Белвоа. Но после, поради някаква реорганизация преместиха щаба и доста отряди в Куонтико, където бяха съседи на Академията на ФБР и Морската пехота.