Ден нула

— Знам, че си бил отличник в школата във Форт Ленард. Разбрах, че като военен полицай си набивал канчето на пияни военнослужещи по всички точки на света. Решавал си заплетени случаи къде ли не, имаш достъп до секретна информация. — Замълча за миг, после добави: — Въпреки онова, което е извършил брат ти…

— Аз не съм брат ми. И всичките ми правомощия са надлежно подновени.

— Знам — кимна Уайт и замислено забарабани по страничната облегалка на стола.

Пулър замълча. Вече беше сигурен какво ще последва.

— Но защо не си постъпил в Уест Пойнт? И защо избра ОКР? Службата ти в армията е впечатляваща. Шест бойни операции в Ирак и Афганистан. Две сребърни звезди. Три ордена за храброст, три медала «Пурпурно сърце». На всичкото отгоре си заловил един от най-издирваните терористи в Ирак, нали?

— Има нещо такова.

— Натрупал си предостатъчно отличия и белези от рани. Армията обича тази комбинация. Ако беше останал при рейнджърите, със сигурност щеше да се издигнеш страхотно. Ако беше постъпил в Уест Пойнт, досега да си майор, а може би и подполковник. Щеше да се уволниш от армията с минимум две звезди на пагона. А дори с три, по дяволите, стига да можеше да разиграеш политическите си карти както трябва — като баща ти. В ОКР обаче ще стигнеш максимум до командир на отряд. А моят предшественик ме информира, че си подал документи за офицер, единствено защото сержантите в един момент ги заковават на някое бюро, докато офицерският състав има всички шансове за оперативна работа.

— Не си падам по бюрата, сър.

— И все пак си тук, в ОКР. В долната част на стълбицата. А аз не съм първият, който се учудва на това.

Пулър огледа орденските ленти на началника си. Уайт носеше новата светлосиня армейска униформа, която беше заменила предишната зелена. Лентите и ордените представляваха ДНК-то на военната кариера на своя притежател. От чисто военна гледна точка в кариерата на специалния агент нямаше нищо за отбелязване — нито «Пурпурно сърце», нито друго отличие за бойни заслуги. За Пулър той си беше обикновен чиновник, който стреля, само когато трябва да си поднови разрешителното.

— Харесвам позицията, която заемам, сър — каза на глас той. — Харесвам начина, по който съм стигнал до нея. Останалото няма значение.

— Предполагам, че си прав — кимна Уайт. — Но някои хора биха казали, че ти липсва амбиция.

— Може би е недостатък на характера ми, но никога не съм се интересувал какво ще кажат хората.

— И това ми е известно.

Пулър го гледаше безизразно.

— Сър, струва ми се, че следите ще изстинат, докато стигна — каза накрая той.

— В такъв случай си стягай багажа и тръгвай — каза Уайт и се загледа в екрана на монитора си.

Няколко секунди по-късно отново вдигна глава, но Пулър вече го нямаше.

Не беше чул никакви стъпки. Уайт се облегна назад, столът му проскърца. Може би затова Пулър имаше всички тези медали. Не можеш да убиеш онзи, когото не виждаш да се приближава.

5

Подпрян на черното шеви малибу с армейска регистрация, Пулър отпиваше от голямата картонена чаша с кафе и прелистваше папката, възползвайки се от светлината на уличната лампа пред щаба на ОКР. Наоколо бяха струпани всички разследващи подразделения на военното министерство, включително ВСКР — Военноморската служба за криминални разследвания, чиято дейност беше залегнала в сценария на един изключително популярен телевизионен сериал. Пулър откровено завиждаше на колегите си от екрана, които веднъж седмично разкриваха сложни престъпления за някакви си шейсет минути. В действителност нещата не се случваха толкова бързо, а понякога и изобщо не се случваха.

Районът се тресеше от приглушена, но интензивна стрелба. Отрядът за спасяване на заложници към ФБР и отделни подразделения на морската пехота тренираха денонощно на стрелбището, и то с бойни патрони. Пулър отдавна беше свикнал със стрелбата и почти не ѝ обръщаше внимание. Би реагирал само ако престанеше. По ирония на съдбата липсата на стрелба в Куонтико означаваше, че нещо не е наред.

Той отгърна на следващата страница. Армията демонстрираше обичайната си прецизност при регистрирането на фактите: размер на папката според одобрената номенклатура, точно определен брой на листовете в нея, строг стандарт за форматиране. Всяка точка, тире или скоба бяха смислово важни. Съществуваха томове оперативни наръчници, които обръщаха внимание на всеки детайл. А Правилникът за попълване и съхранение на регистъра на ВП се беше превърнал в легенда на прецизността. Разбира се, най-важното за Пулър си оставаше съдържанието на данните, а не тяхното разположение върху изписания лист.