Ден нула

Матю Рейнолдс, съпругата му Стейси и двете им деца тийнейджъри — момче и момиче — бяха убити в някаква къща в дълбоката провинция на Западна Вирджиния. Труповете им бяха открити от пощальона, който повикал полицията. Съпругът беше полковник от Агенцията за военно разузнаване, който след двайсет и шест годишна служба възнамерявал да излезе в пенсия и да се прехвърли на работа в частния сектор. Месторабота в Пентагона, постоянен адрес във Феърфакс Сити. Какво, по дяволите, е търсил в тази къща в Западна Вирджиния, и то с цялото си семейство? Това беше един от многобройните въпроси, на които Пулър трябваше да намери отговори. Може би местните вече разполагат с такива. Неговата задача ще бъде да ги изслуша и да ги подложи на независима проверка.

Прибра папката в куфарчето си и се наведе за последен оглед на екипировката в багажника. Тя беше в огромна войнишка раница, разполагаща с над сто джоба и прегради, в които беше събрал почти всичко необходимо за оперативна работа: светлосини латексови ръкавици, електрически фенерчета, книжни торбички, найлонови чували с различен размер, фотоапарат, зелени костюми за биохимическа защита в комплект с качулки и противогази, прозрачни пликове за съхраняване на веществени доказателства, рулетка, линийка, комплект за снемане на отпечатъци, газоанализатор, портативна бариера, цифрово записващо устройство, бележник за опис на уликите, аптечка, найлонови терлици, термометър, светлоотразителна жилетка, джобно ножче и още около петдесет-шейсет други предмети. Разполагаше с два пистолета М11, пълнители за тринайсет и двайсет патрона, плюс автомат МП5. В друг сак държеше бойна униформа, която едва ли щеше да използва в това топло време. Дори в момента, дълго след залез-слънце, температурата на въздуха се беше заковала на 29 градуса. Дънките, бялата тениска и маратонките «Найки» щяха да са му напълно достатъчни.

За пръв път в кариерата си щеше да работи сам. Обикновено му помагаше поне един колега от ОКР, а понякога и повече, плюс технически помощници. А този случай направо плачеше за по-голям ресурс. Но заповедта си е заповед — получиш ли я, си длъжен да я изпълниш. Иначе отиваш на военен съд.

Вкара адреса в джипиеса на колата, затръшна капака на багажника и се настани зад волана. Моторът изръмжа и Куонтико бързо се стопи в мрака.

Спря само веднъж за кафе и тоалетна. В три сутринта влезе в градчето Дрейк, Западна Вирджиния, с население 6547 души според табелата вдясно от пътя. До изгрев-слънце оставаха малко повече от три часа. Вече беше успял да се изгуби, тъй като джипиес-устройството го насочи към тесен двупосочен път, свършващ в покрайнините на Дрейк.

Фаровете осветиха цял квартал изоставени къщи. Може би сто, може би много повече. Бяха еднотипни, сглобени на място върху бетонна основа. От едната страна на улицата имаше дълга редица електрически и телефонни стълбове. Докато колата бавно следваше малкото предизвикано от електрониката отклонение, Пулър започна да осъзнава, че къщите изобщо не са изоставени. В прозорците на много от тях мъждукаше светлина, а отпред бяха паркирани стари коли. Но светлината не беше електрическа, а по-скоро от газени лампи или акумулатори. Малко по-нататък фаровете му осветиха нещо още по-странно — огромен бетонен купол, стърчащ между дърветата.

«Какво е това, по дяволите?»

Потисна любопитството си и продължи напред. Джипиесът се пренастрои и не след дълго колата пое по правилния път. Скоро пристигна до крайната цел на пътуването си. Не беше уморен, напротив — дългото шофиране го беше освежило и тялото му кипеше от енергия. Реши веднага да се залови за работа.

Беше си запазил стая в единствения мотел в района. Той се оказа доста по-мизерен от веригата «Мотел 6», но това не му направи впечатление. Години от живота му бяха преминали в ламаринени бараки сред блатата или в пустинята, където ролята на душ изпълняваше кофа с вода, а тоалетната беше просто дупка в земята. Затова бунгалата с напукани стени му се сториха доста прилични.

Дълго звъни, преди вратата на рецепцията да се отвори. Сънливата старица с ролки на главата и размъкнат пеньоар го регистрира и го попита за целта на визитата му.

— Ваканция — обяви Пулър, докато прибираше ключа.

Старицата се ухили.

— Ама че си шегаджия — обяви със странно съскане тя, причинено от голямата дупка между предните ѝ зъби. От нея се излъчваше миризма на никотин, чесън и салца. Една доста впечатляваща комбинация. — На всичкото отгоре си голям — добави тя, гледайки го от долу нагоре при своите сто и петдесет сантиметра.

— Къде наоколо може да се хапне? — попита Пулър.

Армейско правило номер едно: намери място за хранене.

— Зависи — отвърна старицата.

— От какво?

— От това дали искаш въглищен прах в омлета си.

— Не може да е по-зле от обеднен уран в сутрешното кафе — поклати глава Пулър. — А както виждате, все още съм на крака.

Тя се изкиска.

— В такъв случай можеш да се храниш навсякъде в този град, скъпи. Всички заведения са еднакви.

Той понечи да тръгне към изхода, но въпросът ѝ го спря.

— Женен ли си?