Ден нула

— Работа! — изсумтя Ранди. — Не ми приличаш на миньор.

— Не съм миньор.

— Тогава защо си тук?

— По работа съм — повтори Пулър с тон, който трябваше да покаже, че няма намерение да се впуска в подробности. — С кола ли си? Ще можеш ли да караш?

— Добре съм — промърмори Ранди.

— Сигурен ли си? — изгледа го Пулър. — Мога да те закарам донякъде.

— Казах, че съм добре.

След тези думи обаче залитна и се хвана за главата.

Пулър протегна ръка да му помогне.

— Не съм сигурен, че си съвсем добре — промърмори той. — Махмурлукът е гадна работа.

— Не е само махмурлук. Често имам главоболие.

— Трябва да се прегледаш.

— Ама как не. Ще се свържа с най-добрите доктори на света и ще им платя в брой.

— Пожелавам ти следващия път да имаш легло наблизо — рече Пулър.

— Понякога храстите са по-готини от леглото. Зависи с кого го споделяш, нали така?

— Да — кимна Пулър и му обърна гръб.

Потегли на запад, придържайки се към указанията на джипиеса. Но на практика се доверяваше много повече на вътрешния си компас. За миг се запита дали Ранди Коул има някаква роднинска връзка със Саманта. Ченге и пияница. И това се случва понякога.

Четирийсет минути по-късно най-после откри улицата, която му трябваше. Стигна до нея след продължително лашкане по тесни и разбити пътища, след завои в обратна посока и едно загубване. За тези четирийсет минути той успя да измине едва десетина километра. Полупланинският терен не предлагаше пряк път, а неговото малибу рядко вдигаше повече от седемдесет километра в час.

Забави ход и огледа околността. Сети се за една от максимите на ОКР.

Гледай. Слушай. Души.

Пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Започваше се.

Отново.

7

Пулър отби на банкета и погледна през прозореца. Това беше единственият шанс сетивата му да придобият впечатления, които нямаше да бъдат повлияни от предварителни наблюдения.

Слезе от колата и се облегна на калника. Напълни дробовете си с въздух и веднага усети миризмата на откритата мина, която беше останала на три километра зад гърба му. Чуваше далечния грохот на самосвали. Лъч на прожектор опипваше небето на запад, неизвестно защо.

Огледа се. Приборът за нощно виждане работеше безупречно, а лунната светлина и просветляващото небе осигуряваха отлична видимост, включително и за най-дребните детайли. Малки безлични порутени къщички. Детски играчки из дворовете, ръждясали пикапи на трупчета. Шарена котка се прокрадна покрай него. Уморено място. Умиращо, а може би вече мъртво. Като семейство Рейнолдс. Изтрито от лицето на земята.

Но всичко това се виждаше, а Пулър се тревожеше от нещо, което не можеше да види.

Полицейска лента на входната врата предупреждаваше всичко живо да стои настрани. Алеята за коли беше препречена от две преобърнати кофи, също свързани с жълта лента.

Но полицията отсъстваше. От откриването на труповете бяха изминали едва четиринайсет часа, а наоколо нямаше никаква охрана. Това не беше на добро. Всъщност беше немислимо. Така можеха да изчезнат завинаги важни за разследването веществени доказателства.

Наистина нямаше желание да направи това, което се канеше да направи, но обратното би било сериозен пропуск, който щеше да провали не само неговата кариера. Измъкна джиесема си и набра цифрите, които вече беше запомнил наизуст.

Тя вдигна на второто позвъняване.

— Бог ми е свидетел, че ще те гръмна между очите, който и да си!

— Пак съм Пулър, сержант Коул.

— На теб май наистина не ти е мил животът! — кресна тя.

— Тук няма охрана.

— Къде?

— На местопрестъплението.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Паркирал съм точно пред къщата.

— Нещо бъркаш. Там дежури един от нашите хора с патрулна кола. Лично аз го изпратих.

Пулър бавно се огледа.

— Ами сигурно се е скрил в гората или е станал невидим — каза той. — Но аз мисля, че основната задача на охраната е да бъде видима.

— Мамка му! Наистина ли си там?

— Наистина.

— И няма никаква патрулка, така ли?

— Няма.

— След трийсет и пет минути съм при теб!

— Не можеш ли малко по-бързо?

— Ако карам по-бързо по тези тъмни пътища, ще се размажа в някое дърво или ще се изтъркалям в пропаст. — Тя замълча за момент и Пулър успя да долови шляпането на боси крака и скърцането на чекмеджета.

— Направи ми една услуга, Пулър. Ще можеш ли да охраняваш къщата, докато дойда? А аз ще звънна на оня мухльо, който трябваше да е там, и буквално ще му прегриза гърлото!

— Няма проблем. Труповете още ли са вътре?

— Защо питаш?

— Ако са там, бих искал да ги огледам.

— Там са.

Прекалено дълго са ги оставили на местопрестъплението, каза си Пулър, но реши да не прекалява с въпросите. В известна степен дори беше доволен, защото получаваше шанс да огледа обстановката такава, каквато я беше оставил убиецът.

— Не искам да прецакам нещата — рече на глас той. — Поръсихте ли за отпечатъци, събрахте ли улики?

— До голяма степен. Имахме намерение да продължим тази сутрин.

— Добре, ясно. Насилствено проникване ли е било?

— Не изглеждаше така.

— Значи мога да вляза през входната врата?

— Заключена е. Или поне би трябвало да бъде.

— Нищо, ще вляза.

— Пулър…

— Трийсети пет минути.