Ден нула

— Да не си търсите мъж? — обърна се той и зърна тъмната дупка в центъра на широката ѝ усмивка.

— Дай боже всекиму, скъпи. А сега иди да се наспиш.

Той напусна рецепцията. Сънят не влизаше в плановете му.

6

По време на пътуването Пулър бе направил няколко опита да се свърже с водещия разследването от местната полиция, остави му и няколко съобщения, но не получи отговор. Може би нямаше да бъдат толкова склонни към сътрудничество, колкото се надяваше шефът му. Или пък просто се бяха шашнали от четирите трупа и сложния криминален пъзел, който им се беше стоварил на главите. Което си беше разбираемо.

Мотелът представляваше правоъгълник от залепени едно до друго бунгала с вътрешен двор. На път за стаята си Пулър се натъкна на младеж, който лежеше в несвяст на тревата до автомат за пепси, близо до вратата на рецепцията. Наведе се да провери пулса му и го удари миризмата на алкохол. Остави го да лежи където си беше и пренесе багажа си в малката стая. Банята беше толкова тясна, че с разперени ръце докосваше противоположните стени.

Свари кафе от собствените си запаси в миниатюрната кафеварка, с която не се разделяше никога. Навик, придобит по време на операциите в чужбина. После седна на пода, разтвори папката и набра един предварително вкаран в джиесема номер.

— Ало? — обади се сънлив женски глас.

— Сам Коул, моля.

— На телефона.

— Сам Коул? — повтори той малко по-високо.

Гласът видимо укрепна.

— Съкратено от Саманта. Кой се обажда, по дяволите? Имате ли представа колко е часът?

Ядосана е, помисли си Пулър, вслушвайки се в мекото местно наречие.

— Три и двайсет — отвърна той. — На военен жаргон три две нула.

Настъпи продължителна пауза.

— Аха, вие сте от армията, нали?

Сега гласът прозвуча приглушено и далеч по-приятно.

— Джон Пулър от ОКР, Седемстотин и първи отряд в Куонтико, Вирджиния.

Изрецитира представянето на един дъх, както го беше правил хиляди пъти.

Представи си я седнала в леглото и се запита дали е сама. Не чу никакво мъжко мърморене, но в замяна на това долови съвсем ясно прещракването на запалка «Зипо», последвано от дълбоко смукване и бавно изпускане на дима.

— Май не четете предупрежденията върху кутията, мис Коул — подхвърли той.

— Пред очите ми са, но пет пари не давам — отговори тя. — Защо ми звъните посред нощ, по дяволите?

— Според документите, с които разполагам, разследването на убийствата е възложено на вас. Току-що пристигам в града и имам желание да се заловя за работа. За протокола ще добавя, че през последните шест часа ви звънях четири пъти и ви оставях съобщения. Но не получих отговор.

— Бях заета. Изобщо не съм си проверявала телефона.

— Сигурен съм, че сте били заета — промърмори той, а мислено добави: «Още по-сигурен съм, че си го проверила, но не си си направила труда да се обадиш». После си спомни за предупреждението на шефа си да се държи любезно. — Съжалявам, че ви вдигам от леглото, мис Коул. Помислих си, че може би все още сте на местопрестъплението.

— Бях там цял ден и през по-голямата част от нощта. Едва преди час си легнах.

— Това означава, че имам доста за наваксване — рече Пулър. — Но мога да ви се обадя и по-късно.

Чу я да става от леглото. Нещо изтрополи, последвано от сподавена ругатня.

— Казах, че мога да се обадя и по-късно — повтори той. — Легнете и се наспете.

— Няма ли да млъкнеш, поне за малко?

— Какво?! — остро попита Пулър.

— Трябва да се изпикая!

Телефонът изтрака на пода. Чуха се няколко стъпки, последвани от затръшване на врата. Настъпи тишина. Изтече цяла минута. Той не си губеше времето и очите му отново зашариха по доклада.

После слушалката оживя.

— Ще се видим там точно в седем — прозвуча гласът ѝ. — О, извинявай — в седем нула нула сутринта!

— Окей, сержант Коул. С нетърпение очаквам съвместната ни работа по случая.

— Чао! — каза тя.

Той си я представи как хвърля телефона и рухва на леглото. Допи кафето си и продължи да разлиства доклада. Трийсет минути по-късно скочи на крака и започна подготовката си за работа. Единият пистолет влезе в кобура на хълбока му, а другия затъкна отзад, на колана. След няколко опасни мисии в Близкия изток непрекъснато изпитваше чувството, че не е достатъчно въоръжен. Навлече непромокаемото яке, излезе навън и старателно заключи вратата.

Младежът край автомата за пепси беше заел седнало положение и учудено се оглеждаше.

— Май трябва да зарежеш пиячката, приятел — спря се пред него Пулър. — Или поне да припадаш някъде под покрив.

— Кой си ти, по дяволите?

— Джон Пулър. А ти?

Младежът облиза устни. Изглеждаше готов за още едно питие.

— Нямаш ли си име? — попита Пулър.

Младежът се изправи, избърса длани в дънките си и промърмори:

— Ранди Коул.

Пулър трепна от познатата фамилия, но предпочете да запази мълчание.

Ранди Коул беше хубав мъж, висок към метър и седемдесет и пет, слаб и жилав, около трийсетгодишен. Под ризата си беше пъхнал поне шест кутийки бира. Къдрава кестенява коса, правилни черти. Не носеше халка.

— В мотела ли си отседнал? — попита Пулър.

— Местен съм — отвърна Ранди. — Но ти не си.

— Знам, че не съм.

— Какво търсиш в Дрейк?

— По работа съм.