Детективска агенция „Private“. Берлин

Буркхарт отмести фалшивата стена, Мати запуши нос с ръка и насочи фенера си към металната шахта, която се спускаше повече от два метра надолу и завършваше с помещение с чакълест под, високо малко над метър.

— Вероятно вторична отводнителна система — заключи Дитрих, който беше приближил и изглеждаше раздразнен от откритието им.

— Някой трябва да се спусне, но за мен е твърде тясно — каза Буркхарт.

— И за мен — заяви главният комисар.

Инспектор Вайгел надникна в шахтата и поклати глава.

— Долу има плъхове, подушвам ги. Мразя плъхове. Брат ми имаше един и ме тормозеше с него. Мразя ги.

— Явно оставам само аз — отбеляза Мати.

— Знаете, че не мога да допусна… — започна Дитрих.

Тя го сряза:

— Ако открия нещо, хаупткомисар, ще изляза. Освен това ще виждате каквото виждам и аз — ще нося камера.

Като чу предложението на Мати, Габриел отиде до буса с оборудването и се върна с бял гащеризон за еднократна употреба, каска, предпазни очила, наколенки и челник, свързан с камера с оптични влакна, както и слушалки със свръхчувствителен микрофон, който залепи отстрани на шията й, и газова маска, която да пази дробовете й от евентуалните зарази във въздуха поради изпражненията на плъховете.

Тя седна в катераческа седалка и я завързаха за въже.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита Буркхарт.

— Не — отвърна Мати, коленичи и бавно влезе заднешком в шахтата.

Буркхарт и Дитрих я спускаха, а Габриел гледаше лаптопа, който получаваше сигнал от камерата й.

Шахтата беше само малко по-широка от раменете на Мати. За миг усети нарастваща клаустрофобия, но точно тогава премина в откритото пространство и краката й докоснаха земята.

Откачи въжето от седалката. Приклекна, огледа се и видя на светлината от челника, че чакълестата повърхност продължава във всички посоки и чернотата поглъща лъча й.

— Това е нещо като огромно дренажно поле — каза тя.

— Не виждаме много добре — чу гласа на Габриел в ухото си. — Използвай и втория фенер.

Мати го извади и включи, зарадвана на мига от мощния лъч, който прониза мрака.

Видя нещо мръснобяло на десетина метра отпред, зад носеща стоманена колона. После отляво се разнесе цвърчене. Обърна се и лъчът освети дузина плъхове, които я гледаха и душеха към нея, някои й цвъртяха сърдито, други дъвчеха нещо.

Беше зловещо и тя чу в главата си гласа на Никлас, който й казваше да се маха оттам.

Но вместо това тя се наведе и тръгна патешката към бялото нещо зад колоната. На метър от него видя какво е и застина.

От чакъла стърчеше кост.

— Това е човешка бедрена кост — каза Габриел в ухото й.

Мати преглътна на сухо и насочи светлината по-навътре в подземието, където от мрака изплуваха още кости.

После видя човешки череп. И още два.

А след това още черепи и кости, пръснати навсякъде като мидени черупки.

Глава 26

— Това е гробница! — прошепна Мати.

— Виждаме ги — каза Буркхарт в ухото й. — Дитрих иска да се махаш оттам.

Мати не възнамеряваше да се противи. Никога не беше попадала на по-страшно място и искаше да се измъкне, преди да я нападне клаустрофобията.

Но щом се обърна да си върви, лъчът светлина попадна върху нещо на двайсет метра встрани. Гледката сякаш удари Мати и я запрати стъпка назад.

Два по-пресни трупа, и двата останали почти без кожа.

Жена. Мъж.

Дрехите им висяха на парцали.

Въпреки че изобщо не искаше да го прави, Мати приближи на няколко сантиметра. Позна черната раирана поло яка, която висеше от по-едрото тяло, и целият й свят се срина.

Падна на колене и заби поглед напред, дишаше дълбоко и учестено, дъхът й отекваше в маската и се чувстваше като зомби, като жив мъртвец.

— Мати? — прокънтя гласът на Габриел в ухото й.

— Виждате ли ги? — попита немощно.

— Виждаме ги, Мати. Моля те, махай се оттам.

— По-едрият е Крис.

— Боже мой, не! — извика Габриел.

На Мати й прималя и си помисли, че ще припадне.

Отметна глава назад, поемаше си въздух с мъка, беше като пияна. Но през петната, затанцували пред очите й, видя първия пакет — завързан за гредите на тавана, на около метър пред нея.

Беше с размера на обикновена книга, увит в зелена восъчна хартия с букви на кирилица и размазан печат на немски.

За няколко секунди нищо в тази ситуация не изглеждаше реално и не можа да осъзнае какво вижда.

Но после отметна глава още по-назад и видя още такива пакети в зелена хартия, завързани за гредите. Още много.

Всички бяха свързани с електрически проводник.

— Енгел! — изрева Буркхарт. — Това са бомби! Веднага се махай оттам!

Глава 27

Всичко отминава. Нали така се казва, приятели мои?

Определено точно това каза майка ми последния път, когато я видях, предателската кучка.

Всичко отминава. Сякаш това може да обясни каквото и да било на едно осемгодишно момче. Сякаш това оправдава постъпката й спрямо себе си, спрямо баща ми и спрямо мен.

Но този път старите хора са познали. Всичко отминава. Знам го с такава сигурност, с каквато познавам себе си, въпреки маските, които съм принуден да нося.

Размишлявам си така зад волана на моя мерцедес, защото току-що преминах покрай входа на кланицата на скорост, сякаш нямах търпение да се махна.