Детективска агенция „Private“. Берлин

Автомобилите са повече от вчера, два пъти повече — полицейски коли, бусове на криминолози и леки коли без отличителни знаци, а цялата кланица е опасана с жълта полицейска лента, обозначаваща местопрестъпление.

Ала вместо да се озова на ръба на паниката, както стана вчера, изстивам вътрешно, подобно на влечуго. Минавам покрай кооперациите западно от кланицата и бързо взимам трудно решение.

Преди много години, всъщност много рано в живота си, научих, че оцеляването означава да действаш на мига, с най-добрата информация, с която разполагаш. След като вътре има толкова много хора, няма как в един момент да не разкрият тайната на кланицата. Просто е логично.

Затова отбивам след няколкостотин метра, на върха на малко възвишение, откъдето се открива директна гледка към покрива на кланицата.

За миг ме прорязва носталгия. Кланицата толкова дълго беше част от живота ми, че изпитвам противоречиви чувства относно това, което трябва да сторя.

Но няма друг начин, нали?

Отварям хартиения плик на пода пред седалката до мен и вадя стар, ръбест съветски военен радиопредавател с гъвкава антена. Намирам батерията и тя щраква на мястото си.

Включвам захранването. За момент лампичката до превключвателя остава тъмна и започвам да се притеснявам.

Но после светва в зелено.

Вкусът в устата ми е едновременно горчив и сладък, докато настройвам радиото на канал с честота, която зададох преди почти двайсет и пет години.

Пръстите ми намират копчето за детонация. Гърлото ми изщраква от удоволствие.

Е, приятели мои, май е време да организираме един малък ад в Берлин, а?

Глава 28

— Мати! — изрева Буркхарт. — Излизай!

В подземието на кланицата следователката бързо се отърси от обзелата я от шока мъгла. Пресегна се и откъсна парче от зелената восъчна хартия, там, където имаше надпис.

Хвърли последен поглед към тялото на Крис и се запромъква възможно най-бързо към шахтата, като през цялото време се бореше да потисне силното желание да спре, да се просне на земята и да плаче до скъсване.

Когато стигна дъното на шахтата, вдигна поглед нагоре — Буркхарт я гледаше сериозно притеснен.

— Закачвай се — нареди.

Мати пъхна зелената хартия в джоба на гащеризона, завърза въжето към седалката и извика:

— Готово!

Веднага започнаха да я изтеглят. Тя се наместваше по пътя нагоре в тясната тръба и затвори очи, за да се пребори с клаустрофобията, докато Буркхарт не я хвана за гърба на седалката, не я вдигна и остави със сигурна ръка на пода.

Мати трепереше, сякаш попаднала под силна струя студен въздух.

— Видяхте ли? — обърна се към главен комисар Дитрих, който изглеждаше зашеметен.

— Колко трупове имаше долу?

— Двайсет? Трийсет? Както казах, там, долу, е гробница.

— Не ме интересува какво е, трябва да се махаме оттук, и то веднага — настоя Буркхарт и погледна към Дитрих. — Цялото помещение е опасано с бомби. Изкарайте хората си веднага и повикайте федерален полицейски екип за обезвреждането им.

Комисарят се поколеба, явно смутен от мащабите на това, което се разкри пред очите му.

Буркхарт заговори още по-настойчиво:

— Господин комисар, преди цяла вечност работех за GSG 9 и ви казвам, че трябва да изкарате хората си оттук, докато не дойдат експертите.

Лицето на Дитрих се изкриви и пребледня. Комисарят се обърна към инспектор Вайгел и останалите от екипа, които го гледаха в очакване. Най-накрая се реши и изрева отривисто:

— Вън! Всички. Вземете само най-необходимото. Веднага!

Десетимата души в кланицата се спуснаха към оборудването си и награбиха компютри, камери и вече събраните улики. След по-малко от минута всички се изнизаха бързо през обора и излязоха пред входните врати.

Докато вървяха към пътя за Аренсфелде, дъждът се превърна в мъгла. Мати следваше Буркхарт мълчаливо, като пребита след видяното в подземието.

Крис беше мъртъв. Никога повече нямаше да го види.

Почти беше стигнала полицейската бариера, когато избухна първата бомба.

Извърна се рязко назад.

Дим и прах се понесоха на талази от прозорците и вратите, а в следващия миг огромно, оглушително изригване я запрати на земята и пръсна кланицата на парченца.

Книга втора „Вайзенхаус 44“

Глава 29

Джак Морган прекоси коридора на огромния мезонет северно от парк „Монбижу“ в централен Берлин.

Вървеше след слаб, блед мъж около трийсетте, със светли сини очи, пиърсинг на веждите, дълъг черен тренчкот, изрусена до бяло коса и кожени ръкавици половинки, украсени с капси. Всичко това го караше да изглежда като излязъл от филм за вампири.

Но Даниел Брехт беше един от най-добрите следователи на „Прайвит“ в Европа, впечатляваща личност, който с лекота се оправяше с културите и езиците.

Брехт премести ремъка на черната чанта за документи на лявото си рамо, хвана дръжката с ръка и натисна. Влязоха в тъмна стая, която миришеше на секс.

Следователят натисна ключа за лампата и бликна светлина.

Гневен мъж с тяло в страхотна форма и кожа с цвят на карамел се изправи рязко в леглото и им се разкрещя на португалски. Морган не разбра и думичка от крясъците на Касиано.