Детективска агенция „Private“. Берлин

— Приемете съболезнованията на вътрешния комитет, хаупткомисар. Баща ви беше високо ценен наш член.

Дитрих кимна безизразно.

— Благодаря ти, Вили.

Мъжът се поколеба, после се стегна.

— Предполагам, че изпитваш облекчение сега, след като баща ти вече го няма.

Дитрих се пребори с гаденето, надигащо се в стомаха му, и отвърна:

— Всъщност се чувствам прокълнат от него, от всички вас. Няма да съм свободен, докато не разбера, че всички сте мъртви и тайните ви до една са погребани заедно с вас.

Глава 72

Малко след десет часа сутринта влизам с мерцедеса в паркинг в северозападния край на Международното автомобилно изложение — най-голямото в света. Лъскави екзотични коли задръстват паркинга и изведнъж се превръщам в щастлив човек. Обожавам автомобилите. Те са едно от възможно най-добрите прикрития.

В подходящата кола, приятели мои, човек може да е всеки, не сте ли съгласни?

Паркирам и разглеждам снимка на Артур Йегер, свалена от интернет, и си мисля за услужливата секретарка, която ми каза къде да намеря инженера.

Хвърлям поглед към огледалото, за да проверя грима, с който изглеждам плешив и много по-възрастен. Закопчавам синьото си яке и върху него обличам друго с лого на „Астън Мартин“.

Нахлупвам и шапка с козирка в тон.

Спирам за момент и се заставям да дишам дълбоко и бавно.

Знам какъв ужасен риск поемам.

Не ми е присъщо. Предпочитам шансът да е на моя страна. Но нямам друг избор.

Вадя пистолета и заглушителя изпод седалката и плъзвам оръжието в кобура под якето.

Отварям вратата и се правя, че много ме боли, докато излизам. Тазобедрената ми става не е наред и имам артрит, поне днес.

Отправям се към входа на изложбената зала и си мисля, че ако съм толкова хладнокръвен и смъртоносен, колкото ме е учил баща ми, може да изляза от Франкфурт дори по-невидим от преди.

Глава 73

Таксито от летището остави Мати и Буркхарт пред двете кули с различна височина, наречени „Кастор“ и „Полукс“, които се извисяват на входа на Франкфуртския панаир. Платиха входната такса и влязоха в обширен комплекс от гигантски зали, свързани с подвижни пътеки и ескалатори.

Беше предпоследният ден от изложението, но все още беше претъпкано. С помощта на карта се отправиха към мястото, отредено на BMW в първа зала, и започнаха да търсят Артур Йегер по снимката, която Габриел беше изпратил на телефоните им.

Мати го забеляза на една сцена до красива жена във вечерна рокля. С микрофон в ръка описваше тънкостите в детайлите на лъскавата спортна кола, която се въртеше на платформата зад него.

Проправи си път през тълпата до сцената. В огромната зала беше шумно и врявата заглушаваше ентусиазираното обяснение на Йегер, затова тя не чу каква беше причината инженерът внезапно да потрепери, да изпусне микрофона и да се свлече на земята.

Но когато Йегер падна на сцената, тя видя тънката струйка кръв, която се стече от устните му.

— Стрелец! — изрева Буркхарт. — Всички залегнете!

Хаосът се превърна в истински ад, хората около сцената на BMW крещяха, хвърляха се на земята или се втурваха към изхода.

Мати извади пистолета си, докато пресмяташе приблизително ъгъла, от който навярно беше застрелян Йегер. Погледът й се плъзна по траекторията и сред бягащите забеляза възрастен мъж с червено яке, който се отдалечаваше с накуцване, но бързо.

— Онзи с червеното яке! — извика към Буркхарт.

Мъжът ги чу. Запроправя си път през суматохата с удивителна сила и ловкост.

Но Буркхарт беше като носорог на стероиди. Разпръскваше хората на всички страни, сякаш бяха парцалени кукли, а Мати тичаше след него.

Убиецът потъна в претъпкан коридор. След десет секунди Буркхарт и Мати изскочиха от същите врати и зашариха с поглед из тълпата, до която вече достигаше паниката от вътрешността на залата с всички, които излизаха и разказваха за стрелбата.

Старецът беше изчезнал.

Или не?

Мати видя червено яке на пода.

— Сменил си е якето — извика на Буркхарт.

Изведнъж откъм западния вход на конферентната зала се чуха викове и изстрел.

Глава 74

Един охранител се беше изпречил пред убиеца и беше получил куршум в гърдите от упор, а оръжието му произведе изстрел при падането.

Навън мъж със синьо яке и черна шапка лавираше през тълпата и тичаше към „Брюселер Щрасе“. Буркхарт се понесе след него с мощен спринт, а Мати се мъчеше да не изостава.

Когато стигнаха входа, убиецът вече беше измъкнал шофьора на едно „Мазерати“ от колата, цапардосал го с дръжката на пистолета и седнал зад волана. Спортната кола се отдалечаваше със свирещи гуми, когато дотичаха на тротоара. Отново заваля.

Продължавайки да тича, Буркхарт размаха значката си пред слисан човек до червено BMW купе.

— Повикайте Криминалната полиция! — извика и изтръгна ключовете от ръката му.

— Хей! — изкрещя мъжът. — Не е моя! Не можете…

— Съобщете, че автомобилът е конфискуван от „Прайвит Берлин“, а мазератито е откраднато от убиец! — нареди следователят и скочи на шофьорското място. — Уби двама души!

Мати вече беше на съседната седалка и си закопчаваше колана.

— Има преднина.