Детективска агенция „Private“. Берлин

— Освен това и колата му е по-мощна — Буркхарт включи рязко на скорост и отпусна съединителя на спортния автомобил. — Но не може да кара като мен!

Понесоха се с писък на гуми след мазератито, което със занасяне бе завило обратно и се движеше на изток към „Ослоер Щрасе“. Убиецът мина точно покрай тях. Погледна през прозореца право в очите им.

Плешив. Тъмни очила. Мустак. Трудна за определяне възраст.

Докато те обръщаха, той вече бе свил по „Ослоер Щрасе“. Последваха го с пълна скорост през поредица от десни завои, така че обиколиха територията на панаира, минаха на червено и излязоха на път номер 44 на запад. Мазератито бе на около четиристотин метра пред тях, когато пое по изхода към магистрала 648.

Поради завидните умения на Буркхарт зад волана убиецът не можа да се откъсне много напред през целия път до връзката с магистрала 5. Мазератито се отправи на север.

— Обади се в Криминалната полиция — обърна се Буркхарт към Мати. — Кажи да пратят хеликоптер и им дай позицията му.

Точно в този момент небето сякаш се продъни, заизлива се дъжд като из ведро, чистачките не успяваха да се справят с пороя, навяван от силния вятър, но въпреки това Буркхарт не намали. Сякаш караше на сляпо по трилентовата магистрала, задминаваше коли, все едно денят беше ясен и слънчев.

Примрялата от ужас Мати не можеше да откъсне очи от размазания път.

— Обади им се! — извика Буркхарт.

— Намали и ще се обадя! — изкрещя в отговор тя.

— Ако намаля, ще го изпуснем!

— Дори не виждаме къде е!

— Виждам стоповете, когато засича хората!

Мати се беше вкопчила в седалката си, но Буркхарт все повече скъсяваше дистанцията. Чу се как казва на Никлас, че няма да загине, докато търси убиеца на Крис.

За секунда, северно от улица „Роза Люксембург“, на Мати й се стори, че Буркхарт най-накрая ще настигне мазератито.

Но убиецът направи нещо абсолютно откачено. Дъждът понамаля, колкото да види как автомобилът ускори след изхода към Бад Хомбург. Колата прелетя по моста, Буркхарт скъсяваше дистанцията. Убиецът явно дръпна ръчната спирачка малко преди изхода за автомобилите, които се отбиваха от магистрала 661 и поемаха по А5 на север. На мократа настилка мазератито поднесе и се завъртя на 180 градуса, след което с рев нахлу в изхода на магистралата.

Очите на Мати се разшириха от изненада и тя ахна.

— Той влезе в насрещното!

Глава 75

Приятели, съграждани берлинчани, смятам, че ускоряването право към потока коли, идващ от магистрала 661, е най-добрият ход, който някога съм предприемал.

Невероятно колко е лесно да накараш автомобилите да ти правят път, когато се носиш право към тях, съвсем подготвен да умреш.

Една „Ланча“, в панически опит да избяга, завива рязко вдясно, удря се в парапета и се преобръща. Лицето на шофьора е толкова ужасено, че избухвам в смях. Не съм се забавлявал така от години.

Още по-весело ми става, когато виждам в огледалото, че червеното BMW, което ме преследваше, не се реши да направи моята каскада. Действайте неочаквано, приятели. Това винаги се отплаща.

В края на отбивката свалям предавката, правя рязък завой на 180 градуса и натискам газта.

Пътят към Бад Хомбург е неочаквано безлюден. Продължавам да хвърлям по едно око към огледалото за обратно виждане, докато минавам през градчето, но няма и следа от червената кола. Изпуснаха отбивката. Следващият изход е на осем километра оттук. Скоро няма да се появят.

Все пак знам, че мазератито е кола, която бие на очи, и трябва да се отърва от нея възможно най-бързо.

Десет минути по-късно навлизам дълбоко в оградена с дървета алея в природния парк „Хохтаунус“, северозападно от Бад Хомбург. Знаете ли го?

Няма значение.

Знайте само, че нямам време за губене. Скоро тук ще загъмжи от полицаи, а трябва да измина немалък път.

Паркирам в най-тъмното кътче, което намирам, избърсвам волана и вратата, излизам и поемам на северозапад през окъпаната от дъжда гора.

Без да спирам ход, свалям изкуствената кожа от черепа си, изкуствения нос и мустака. Намирам поточе и с кал и студена вода отмивам грима от лицето си. Захвърлям синьото яке и продължавам под дъжда. В главата ми цари пълна бъркотия.

Пред погледа ми непрекъснато изниква лицето на ужасения шофьор, докато колата му се преобръщаше.

Не мога да се сдържа, приятели.

Спирам сам сред гората, размахвам юмруци към ревливото небе и избухвам в смях.

Скоро съм в истерия, паднал на колене.

Успях. Още двама и ще съм готов. Никой никога няма да узнае кой съм и какво съм направил.

Някои може да подозират.

Други може да правят догадки.

Но докато се изправям на крака и продължавам на северозапад, към гарата на селцето Фридрихсдорф, съм по-сигурен от всякога, че човекът, който бях, никога няма да бъде свързан с човека, в когото се превърнах.

Глава 76

— Къде го видя за последно? — изкрещя Букхарт, докато фучаха на север към следващия изход.

Мати се извърна в седалката си, все още в шок.

— Енгел? — подкани я следователят.

Тя примигна и посочи:

— Излезе от пътя ето там.

— Бад Хомбург — каза Буркхарт.