Детективска агенция „Private“. Берлин

Затова бъркам в жабката и вадя шишенце с амфетамини. Взимам две таблетки, след кратък размисъл гълтам още една.

Пускам радиото и слушам описание на убийството на Артур Йегер и преследването по магистралата. Открили са мазератито и вземат проби за ДНК от него.

Това не ме притеснява. В колата няма нищо, което да свържат с мен.

Амфетамините започват да действат и хвърлям поглед към папката на седалката до мен. Отварям я и отгръщам на снимката на Артур и майка му, взета от досието му в архива. Под нея има снимка на две момиченца, едното на девет години, другото на шест. Прегръщат се.

Илона и Илзе.

Опитах всеки номер, който знам, за да накарам Илзе да ми каже къде живее Илона. Но тя не поддаде чак до самия край. Каза единствено, че заради мен Илона има психическо заболяване и е пристрастена към метадон.

И тогава ме осенява една мисъл.

Пристрастена към метадон.

Това означава, че е регистрирана. Означава, че посещава клиника.

Може да бъде намерена.

Може да умре тази вечер, ако имам късмет, а заедно с нея и почти всички мои тайни.

Илона Фрай? Унасям се в мисли. Илона?

Поглеждам снимката.

Ама че име са ти дали. Илона. А какво ли е било истинското ти име?

Няма значение. Бих те познал, както и да са те нарекли. Толкова много приличаше на по-малката си сестра, нищо общо с майка си.

Глава 81

Мишел се носеше елегантно по коридор с врати от двете страни, Буркхарт и Мати я следваха.

— Къде отиваме? — попита неловко Мати.

— Да говорим с Женевиев — отвърна Мишел и зави зад един ъгъл.

Мати я последва неохотно, рамо до рамо с Буркхарт, все още стиснал здраво хавлията си. До стената, между вратите, бяха разположени позлатени канапета с тъмнолилава кадифена тапицерия. На едното лежеше мъж със затворени очи, в скута му главата на жената пред него се движеше напред-назад.

— Правят го пред всички? — рязко прошепна Мати.

— Имам други представи за забавление — изломоти Буркхарт.

Мишел вече беше стигнала до последната врата вдясно. Почука силно и извика:

— Женевиев, аз съм, Мишел. Прекъсни каквото правиш и кажи на клиента си, че няма да бъде таксуван за изминалото време.

След миг на вратата се появи раздразнен италианец и започна да се кара на Мишел за намесата. Буркхарт пристъпи напред, извисяващ се поне една глава над мъжа, и му каза да си обира крушите. Клиентът се поколеба, но после си тръгна бесен, без да прекъсва гневната тирада на италиански.

На прага застана Женевиев, млада красавица от Гваделупа с гладка какаова кожа и дълга, чуплива коса.

— Назад съм със 150 евро — оплака се тя.

— Ще ви компенсираме за изгубеното време — обеща Мати.

Красавицата присви очи и я измери с поглед.

— Кои сте вие?

— По-добре да влезем — намеси се Мишел.

Женевиев сви рамене и влезе в малката стая, заета почти изцяло от едно легло. Стените и таванът бяха огледални. Двете голи жени, Буркхарт и Мати се отразяваха от всевъзможни ъгли.

Мишел представи следователите от „Прайвит“ и каза на Женевиев, че са дошли, за да разберат какво се е случило с Илзе Фрай и Крис Шнайдер. Неохотно, колежката й се съгласи да говори.

Тя потвърди голяма част от думите на Тина Хановер, но с повече подробности. Сподели, че е била в съблекалнята преди две седмици, когато Илзе се втурнала вътре, разтреперана и обляна в сълзи. Споделила, че дочула клиент, който говорил с едно от момичетата във фоайето.

— Илзе каза, че не го познала, като го видяла — каза Женевиев. — Изглеждал съвсем различно от това, което си спомняла. Но мислеше, че е познала гласа му.

— Защо? — попита Мати. — Чий е бил гласът?

Преди да отговори, жената прехапа устни.

— Според нея на човека, убил майка й.

Мати претегли чутото в ума си, който бе готов да се разкъса между дузина варианти, но бе възпрян от въпроса на Буркхарт:

— Но не е била сигурна?

— Съвсем сигурна беше — призна Женевиев. — Само че когато се върнахме горе, за да опитаме пак да го чуем, вече го нямаше.

Мати изохка.

— Значи не можете да го идентифицирате?

Женевиев погледна объркано към Мишел, която поясни:

— Ако е този, за когото си мислим, е идвал шест-седем пъти през последните няколко години.

— Тоест знаете как изглежда? — оживи се следователката.

— Не точно — попари възбудата й Мишел.

— Какво значи това? — попита Буркхарт.

— Смятаме, че е същият човек — обясни жената. — Но изглежда различно всеки път. Понякога е рус със сини очи. Друг път е с тъмна кожа и коса. Веждите му. Бузите му. Веднъж косата му беше зализана и твърда като каска. Друг път беше с козя брадичка и…

— Беше зеленоок и червенокос миналата седмица, когато го видях, около осем дни след изчезването на Илзе — прекъсна я Женевиев, видимо развълнувана от спомена. — Този е истинска откачалка. Харесва му да се чувстваш заплашена. Така се възбужда.

— Каза ли си името?

Тъмен пламък проблесна в очите на Женевиев.

— Онази нощ се представи като „Невидимия“.

Мишел кимна мрачно.

— Но ние всички го наричаме „Маската“.

Глава 82

Два часа по-късно на борда на фирмения самолет на „Прайвит“, който се връщаше в Берлин, Мати най-сетне събра кураж да се обади на Катарина Дорук.

Тя вдигна побесняла.

— Затвори ми телефона?