Дявол в синя рокля

Присъстваше Алфонсо Дженкинс в черна копринена риза и прическа щръкнала повече от фут. Джохамо Джоханас също беше тук. Беше в кафяв вълнен костюм и яркосини обувки. Мършавата Рита Кук и тя беше тук с петима мъже наобиколили масата й. Никога не можех да разбера как беше възможно една грозна като смъртта и кожа и кости жена да привлича толкова мъже около себе си. Веднъж я запитах как го прави и тя ми отвърна с пронизителния си скимтящ глас: „Знаеш ли, Изи, само половината от мъжете се вълнуват от бедрата и гърдите на момичето. Повечето от вас, цветнокожите мъже, търсят жена да ги обича, ама така, че да забравят колко труден е животът.“

Забелязах Франк Грийн на бара. Викахме му Ножаря, защото беше толкова бърз с ножа, че изглеждаше като че ли винаги държи един в ръката си. Държах се настрани от него, защото беше гангстер. Той отвличаше камиони с алкохол и цигари по цяла Калифорния, че и Невада. Отнасяше се със смъртна сериозност към всичко, което вършеше, и беше готов да пререже гърлото на всеки срещнат мъж.

Забелязах, че Франк се бе пременил целият в черно. При неговата работа това означаваше, че се кани да излиза на работа — да отвлича алкохол или нещо по-лошо.

Помещението беше толкова претъпкано, че нямаше и сантиметър свободно място за танци, въпреки това дузина или повече двойки се бяха изхитрили да се боричкат между масите.

Занесох двете кани с ел до входа и подадох на Младока неговата. Един от няколкото известни начина да разтопиш сърцето на някой закоравял чукан е да му дадеш бира и да го оставиш да разкаже няколко изветрели безсмислици. Така че се отпуснах на стола и отпих от бирата си докато Форни споделяше как са били нещата в кръчмата през изтеклата седмица. Разказа ми отново историята за Хауърд Грийн. Този път обаче той добави и подробността, че Грийн бил вършил някаква незаконни далавери за работодателите си.

— Белите момчета са го убили — приключи той размишленията си.

Форни много си падаше по разкрасяването на всяка стара история, това ми беше известно, но около мен имаше набъркани прекалено много бели мъже, за да се чувствам спокоен.

— За кого работеше? — попитах.

— Знаеш ли онзи образ, дето отпадна от надпреварата за кметския стол?

— Матю Теран?

Теран имаше голям шанс да спечели изборите за мястото на кмета в Лос Анджелиз, но се отказа само няколко седмици преди изборите. Никой не разбра защо.

— Да, точно той е. Нали ги знаеш, всичките политици са крадци. Ами че аз си спомням когато за пръв път избраха Хю Лонг, в Луизиана…

— Колко време ще прекара тук Липс? — запитах го аз, за да секна размишленията му.

— Седмица или там някъде. — Младока не даваше пет пари за какво приказва, само да вървеше лафът. — Брей, да знаеш само какви спомени ми навяват тия момчета. По дяволите, ами че те свиреха онази нощ, когато Плъха ти спаси задника.

— Точно така — казах. Още усещах обувката му в бъбрека си когато се извиех малко повече от необходимото.

— Трябваше да му благодаря за това. Нали знаеш, бях толкова пиян и полудял, че можех да те убия, Изи. И щяха да ми изгният кокалите в панделата.

Това беше първата му истинска усмивка от началото на срещата ни. Младока бе останал без два зъба на долната челюст и един на горната.

— Какво стана с Плъха? — попита ме той, почти замислено.

— Не знам. Днес за пръв път от много години си спомних за него.

— Още ли е в Хюстън?

— Така съм чувал. Ожени се за ЕтаМей.

— С какво се занимаваше последният път, когато го видя?

— Толкова отдавна беше, че вече не си спомням — излъгах.

Младока се захили.

— Спомням си когато пречука Джо Т, оня сводник, нали го знаеш? Джо тогава пръскаше кръв като пръскачка, а пък Плъха беше с оня костюм, небесносиния. И нито дори петънце върху него! Да знаеш, само заради това ченгетата не закопчаха Плъха, защото не можеха дори да си представят, че може да го е направил без да се изцапа!

Пред мисления ми взор изплава последната ни среща с Реймънд Александър, а тя не беше никак весела.

Не бях виждал Плъха повече от четири години до момента, в който се сблъскахме един в друг една вечер пред салона на Мъртъл, в пети градски район на Хюстън. Носеше тъмносин костюм и филцова кафява шапка. Аз бях още в армейско зелените си дрехи.

— Кво става, Изи? — попита той, повдигайки поглед към мен. Плъха беше дребен мъж, с лице на гризач.

— Ами горе-долу нищо — отвърнах. — И ти май си на същия хал, както гледам.

— Е, не съм чак толкова зле. Улиците вече са мои. — Златните му коронки блеснаха в полумрака.

Ухилихме се взаимно и се затупахме по гърбовете. Плъха ме почерпи едно питие в заведението но Мъртъл, и аз го почерпих. Черпихме се така до момента, в който Мъртъл ни заключи в заведението и отиде да спи.

— Оставете парите за изпитото под рафта, момчета — заръча ни тя. — Вратата се заключва сама на излизане.

— Спомняш ли си ония лайна със заварения ми баща, Изи? — попита ме Плъха когато останахме сами.