Дявол в синя рокля

— Първо иска от мен да го цункам отзад — казах. Забелязах, че чашата на Корета беше почти празна. — Искаш ли още една, Корета?

— Може и да пийна още една, ако ми налееш. — Усетих усмивката й по целия си гръбнак.

— Давай, Изи — обади се Дюпре, — аз му казах, че съжаляваш за станалото и той няма нищо против да го забрави.

— Аз и без това съжалявам. Всеки мъж без пари съжалява.

Смехът на Дюпре беше толкова гръмогласен, че едва не изпрати бедния Одел на пода.

— Значи, идващ! — изрева Дюпре. — В петък си при нас и работата ти е в кърпа вързана.

Питах ги за момичето, но напразно.

Точно в полунощ Одел се изправи да си ходи. На мен и на Дюпре ни пожела лека нощ, после целуна ръката на Корета. Дори този спокоен и дребен мъж беше подпален от пожара й.

После двамата с Дюпре започнахме надпревара кой ще каже повече лъжи за войната. Корета се смееше и гаврътваше уиски след уиски. Липс и триото му не спираха да свирят. През цялата нощ в бара прииждаха нови хора, но аз вече бях приключил с търсенията на мис Дафне Монет за деня. Разсъдих, че ако успея да си възвърна работата в завода, ще мога да си върна парите на мистър Олбрайт. Така или иначе, уискито ме направи ленив; единственото нещо, което ми се искаше да правя в момента, беше да се смея.

Дюпре клюмна на масата преди да пресушим и втората кварта; часът вече беше три след полунощ.

Корета изви капризно носле зад главата му.

— Той обича да се весели докато пропеят трети петли, но днес май петлите не са на кеф.

6

— Изхвърлиха го от квартирата му, защото не си е платил наема — каза Корета.

Влачехме Дюпре от колата към вратата й; краката му се тътреха, оставяйки две дълбоки следи в градината на хазяина й.

— Първокласен шлосер за почти пет долара на час, а не може да си плаща дори сметките — продължи тя.

Отбелязах си наум, че ако Дюпре издържаше малко повече на пиене, тя нямаше да е толкова язвителна.

— Хвърли го върху онова легло, Изи — каза ми тя когато успяхме да го довлечем до стаята.

Дюпре беше едър мъж и имаше късмет, че успях изобщо да го настаня върху леглото. Бях направо капнал докато успея да приключа. Сгромолясах се върху дребната спалня на Корета в още по-малката й всекидневна.

Тя ми наля една чашка за лека нощ и ние се настанихме върху дивана й. Седяхме съвсем близо един до друг, защото стаичката й беше не по-голяма от килер за метли. Избухваше в смях дори и на най-тъпите ми лафове и се люшкаше напред-назад, като се улавяше за коляното ми за момент и после вдигаше блесналите си очи към мен. Разговаряхме тихо и дълбокото хъркане на Дюпре удавяше половината от разговора ни. Всеки път, когато имаше да ми каже нещо, тя го прошепваше доверително и се преместваше по-близо до мен, за да е уверена, че я чувам.

Когато вече бяхме толкова близо едно до друг, че дъхът ни започна да се слива, аз де обадих:

— По-добре да си тръгвам, Корета. Ако изгревът ме свари да излизам на пръсти от стаята ти, не знам какво ще си помислят съседите ти.

— Хммм! Дюпре се тръшна като свиня и ти веднага ми обръщаш гръб и излизаш от вратата сякаш съм някаква купчина отпадък.

— В съседната стая спи приятелят ти, скъпа. Какво ще стане, ако чуе нещо?

— Така, както е захъркал? — Тя плъзна ръка под блузата си, като повдигна сутиена, за да проветри гърдите си.

Изправих се със залитане и направих двете крачки до вратата.

— Ще съжаляваш, ако си тръгнеш, Изи.

— Ще съжалявам още повече, ако остана.

Тя не коментира думите ми. Само се отпусна по гръб на дивана, без да спира да вее на гърдите си.

— Трябва да си ходя — заявих. Дори отворих вратата.

— Дафне сега хърка и тя. — Корета се усмихна и разкопча едно копче. — Сега не можеш научи нищо за нея.

— Как я нарече?

— Дафне. Нали така се казва? Ти й казваш Делайя, но това не е истинското й име. Миналата седмица станахме много гъсти, когато нейният и моят приятел бяха в игралната зала.

— Дюпре?

— Ами. Изи, беше друг мъж. Нали знаеш, че имам повече от един приятел.

Корета се изправи и влезе право в прегръдката ми. Усещах студеният аромат на жасмин, който проникваше през вратата с мрежата и горещият жасмин, който излъчваше гръдта й.

Бях на достатъчно години, за да убивам хора на война, но още не бях възмъжал достатъчно. Най-малкото, не бях мъж по начина, по който тя беше жена. Тя ме възседна върху кушетката и прошепна:

— О, да, татенце, точно там, да! О, да!

Не знам как се сдържах да не извикам. После тя отскочи от мен и прошепна свенливо:

— Оооооо, това беше прекалено хубаво, Изи.

Опитах се да я придърпам обратно, но Корета никога не ходеше там, където не искаше да отиде. Тя просто се отскубна от прегръдките ми и стъпи на пода, като заяви:

— Не мога да издържа на такава любов, татенце, просто не мога, при тия неща.

— Какви неща? — извиках.

— Нали знаеш? — Тя кимна с глава. — Дюпре е в съседната стая.

— Зарежи го! Ти направо ме влудяваш, Корета.

— Просто не е редно така, Изи. Аз правя такова нещо за теб, а ти само душиш подир приятелката ми Дафне.

— Не душа подир нея, сладур. Просто работа, това е всичко.

— Каква работа?

— Един човек иска от мен да я открия.

— Какъв човек?