Дявол в синя рокля

— Да — отвърнах. Беше рано сутринта, барът беше празен, но аз въпреки това пак се огледах наоколо; убийството не е от темите, които могат да се разискват на висок глас, но Плъха не го знаеше. Преди пет години беше убил заварения си баща, като бе успял да го накачи на друг човек. Ако законът обаче успееше да разкрие истинските обстоятелства, нямаше да има и седмица и щеше да е увиснал на въжето.

— Истинският му син, Наврочет, дойде да ме търси миналата година. Не мислел, че онзи момък Клифтън го е направил, макар че законът го обяви. — Плъха си наля нова чаша и я обърна. После си наля още една. — Успя ли да изчукаш някое бяло путе през войната? — попита той.

— Там имаше само бели момичета. Ти как мислиш?

Плъха се захили и се отпусна на стола, като затърка слабините си.

— Брей, заслужава си да му ударим една здрава веселба по този повод, какво мислиш, а? — И той ме тупна по коляното както в доброто старо време когато бяхме съдружници, преди войната.

Продължихме с пиенето и чак след час той се върна на Наврочет.

— Идва, значи, един мъж, точно тук, в този салон, и се изправя пред мен, значи, с високите си ботуши. Да знаеш, трябваше да си изкривя врата, за да го видя тоя авер. Беше си сложил най-хубавия костюм и ботуши, така че тихичко само си дръпнах ципа надолу когато влезе. Каза ми, че искал да си поговорим. Казва да сме били излезли навън. И аз излизам, кво да правя. Можеш да ме наречеш и глупак, ама тва е. И още не сме излезли, значи, и той се обръща и в ръката му цъфва пистолет, право в главата ми. Можеш ли да си представиш? И аз почвам да го раздавам, сякаш аха-аха ще напълня гащите. И да знаеш само какво чувам, представи си! Старият Навро иска да знае къде може да те намери…

— Мен! — възкликвам.

— Да, Изи! Чул, че и ти си бил онази нощ с мен, така че иска да убие и теб. Аз обаче си гърча стомаха напред и навътре, а ти знаеш, че поглъщам доста бира. Правех се все едно, че мартинките ми треперят здравата, и старият Навро си мисли, че вече съм напълнил гащите… И в този момент измъквам малкия Реймънд навън и отварям клапана. Хе, хе, ела да видиш какво става! Опикавам целите му ботуши и Наврочет подскача чак до небето. — Усмивката изчезна от лицето на Плъха. — Вкарах му четири парчета олово преди да рухне на пода. Същият брой, който вкарах в търбуха и на онзи курвенски син, баща му.

Бях видял достатъчно смърт по време на войната, но тази на Наврочет ми изглеждаше далеч по-реална и ужасяваща, лишена от всякакъв смисъл. Там, в Тексас, в пети район, Хюстън, хората пръскаха черепите си заради десет цента или небрежно изтървана дума. И лошите винаги убиваха добрите или глупавите. Ако онази нощ в онзи бар някой е трябвало да умре, това е бил само Плъха. Ако на Земята имаше поне мъничко справедливост, трябвало е той да умре.

— Въпреки всичко и той успя да ми вкара едно парче олово в гърдите, Изи — каза Плъха, сякаш прочел мислите ми. — Лежах проснат до стената, без да чувствам краката или ръцете си. Всичко наоколо ми беше като в мъгла и тогава чух онзи глас и видях онова бяло лице над мен. — Гласът му заприлича съвсем като на молитва. — И онова бяло лице ми казва, че било Смъртта, а аз никак не се уплаших, ама никак. И знаеш ли какво му отвърнах?

— Какво? — попитах аз, като в същия момент реших да напусна Тексас завинаги.

— Казах му, че един човек преди ме беше пребивал почти до смърт и аз го изпратих в ада. Казах му „Изпратих и сина му подир него, така че, Сатана, само остани при мен и ще ти нашибам задника така, че да цъфне.“

Плъха се изсмя меко, положи глава на бара и заспа. Извадих портфейла си, тихо, сякаш за да не събудя мъртвия, оставих две банкноти, и се върнах в хотела. Бях в автобуса за Лос Анджелиз когато слънцето изкачи хоризонта.

Но оттогава сякаш бе минала цяла вечност. Тази вечер аз бях собственик на земя и работех, за да изплащам полицата си.

— Младок, да си виждал напоследък бели момичета да се навъртат тук? — попитах.

— Защо? Да не търсиш някое? — Младока естествено веднага застана нащрек.

— Ами… нещо такова.

— Значи „нещо такова“, а? И кога ще разбереш дали търсиш „нещо такова“ или наистина?

— Разбираш ли, аз, хм, чух за това момиче. Аа… Делия или Далия ли беше, или как… Знам само, че името й започва с „Д“. Иначе има руса коса и сини очи и ми казаха, че си струвало човек да я потърси.

— Не мога да кажа, че си спомням, авер. Искам да кажа, че за уикендите идват някакви бели момичета, нали знаеш, но никога не са сами. А пък аз моментално ще изхвърча оттук, ако взема да се заглеждам по гаджетата на братята.

Имах усещането, че Младока ме пързаля. Дори и да знаеше отговора на въпроса ми, той щеше да го запази за себе си. Младока ненавиждаше всеки, който по негово мнение се справяше по-добре от него в живота. Младока ненавиждаше всички.

— Е, сигурно все ще я позная, ако я зърна да влиза. — Огледах се из помещението. — Хей, там до групата има свободен стол, ще ида да го заема.