Дявол в синя рокля

— Около девет. След час ще я затворят, така че никой няма да ни смущава.

— Не знам… Току-що станах…

— Аз ти плащам.

— Добре. Тръгвам веднага по най-бързия начин.

Той затвори преди още да съм завършил изречението си.

8

В ония дни между Лос Анджелиз и Санта Моника все още имаше голяма ивица селскостопанска земя. Японските фермери отглеждаха артишок, марули, и ягоди от двете страни на пътя. Онази нощ полята бяха мрачни под слабата луна и въздухът беше прохладен, без да е студен.

С голяма неохота отивах на срещата си с мистър Олбрайт, защото не бях свикнал да ходя по места, обитавани изключително от бели хора, за да върша бизнес, като Санта Моника. Заводът, в който работех, Чампиън Еъркрафт, се намираше в Санта Моника, но аз отивах там по светло, свършвах си работата и пак се прибирах. Никога не излизах извън обкръжението си от моите хора.

Представата обаче, че след като му дам исканата от него информация той ще ми даде достатъчно пари, за да покрия следващата вноска по полицата ми, ме караше да се чувствам щастлив. Мечтаех за деня, в който ще мога да си купя още къщи, може би дори и къща на два етажа. Винаги исках да имам достатъчно земя, така че тя да се изплаща от наемите, които да ми осигурява.

Когато пристигнах въртележката и аркадата вече затваряха. Семействата с малки деца си тръгваха, а една група младежи се разтъпкваше наоколо, захапали цигарите, и се пъчеха както могат да го правят само млади хора на тяхната възраст.

Прекосих кея към перилата, откъдето се виждаше брегът. Разсъдих, че мистър Олбрайт ще ме зърне там, а и освен това бях далеч от белите момчета. Така щях да избегна всяка евентуална неприятност.

Оказа се обаче, че тази седмица изобщо не ми беше писано да избягна каквато и да било неприятност.

Късокрако и набито момиче в плътно прилепнала рокля се отдели от компанията си. Беше по-млада от всички останали, може би седемнадесетгодишна, и явно беше единственото момиче без приятел. Усмихна ми се, когато ме видя, и ме поздрави. Отвърнах на поздрава й и се извърнах към слабо осветената северно крайбрежие на Санта Моника. Надявах се да се махне от мен и Олбрайт да се появи колкото може по-скоро, за да се прибера преди полунощ.

— Доста е приятно тук, а?

— Да, всичко е наред.

— Аз съм от Де Моан, в Айова. Там нямаме нищо такова като океана тук. Вие от Лос Анджелиз ли сте?

— Не, Тексас. — Тилът ми настръхна.

— В Тексас няма ли океан?

— Не, само залива, Мексиканският залив.

— Значи сте свикнали с него. — Тя се облегна на перилата до мен. — Всеки път като го видя, и онемявам. Казвам се Барбара. Барбара Москович. Това е еврейско име.

— Езекиил Ролинс — прошепнах в отговор. Не исках да се сближавам чак дотам с нея, че да й казвам прякора си. Хвърлих поглед през рамо и зърнах двама младежи да се озъртат, като хора, загубили някого.

— Мисля, че ви търсят — казах.

— Кой го вълнува? — отвърна тя. — Сестра ми току-що ме доведе, защото родителите ми я накараха. Всичко, което иска да прави, е да излиза с Херман и да пуши цигари.

— Опасно е за едно момиче да бъде само. Родителите ви имат право да настояват да сте с някого.

— Искате да ме нараните ли? — Тя напрегнато се втренчи в лицето ми. Спомням си как се чудих какъв ли цвят са очите й преди да прозвучи викът.

— Хей, ти! Чернокожият! Какво става тук? — Беше някакво пъпчиво момче. Нямаше повече от двадесет години и беше не по-висок от пет и половина фута, но закрачи към мен с походката на стар войник. Не изпитваше страх; обичайният млад глупак.

— Какво искате? — попитах го с възможно най-вежливият глас, на който бях способен.

— Много добре знаеш какво искам да кажа — произнесе той, заставайки на една ръка разстояние от мен.

— Остави го на мира, Херман! — изкрещя Барбара. — Ние само разговаряхме.

— Значи само сте си разговаряли, така ли? — каза ми той. — Нямаме нужда да говорите с жените ни.

Можех да му строша врата. Можех да му изкарам очите или да му пречупя всичките пръсти. Вместо това само задържах дъха си.

Петима от приятелите му се бяха запътили към нас. Докато се приближаваха, все още неорганизирано, можех да ги убия всичките. Какво знаеха те за насилието? Можех да смачкам гръкляните им един по един и те нямаше да могат да направят нищо, за да ме спрат. Дори не можеха да бягат по-бързо от мен, за да ми избягат. Аз все още бях машина за убиване.

— Хей! — извика най-високият от тях. — Какво не е наред?

— Едно негро тук се опитва да сваля Барбара.

— Брей, той явно налита и на прокурорски деца!

— Оставете го на мира! — изкрещя Барбара. — Просто ми разказваше откъде е.

Сигурно се опитваше да ми помогне, също както майка притиска към себе си детето си, което е счупило ребрата си.

— Барбара! — извика друго момиче.

— Хей, авер, какво става тук? — запита едрият само в лицето ми. Беше широкоплещест и малко по-висок от мен; имаше телосложение на футболист, с широко и месесто лице. Очите, носът и устата му наподобяваха дребни островчета сред огромен океан от бяла кожа.

Забелязах, че двама от младежите бяха взели тояги. Те ме заобиколиха, като ме притиснаха към перилата.