Дявол в синя рокля

Пътят назад беше спокоен и ярък от нощните светлини. По радиото свиреше Бени Гудман и ДеУит Олбрайт си тананикаше, сякаш бе израснал с големите оркестри.

Когато спряхме до кея всичко беше така, както го бяхме оставили; колата ми също.

— За мене беше истинско удоволствие да работя с теб, Изи — каза Олбрайт докато отварях вратата на колата си. Той ми протегна ръка и когато змийската му хватка обгърна китката ми погледът му стана малко присмехулен. — Знаеш ли, има само едно нещо, дето му се чудя.

— Кое е то?

— Как така позволи на онези момчета да се държат така с теб? Ти можеше да ги елиминираш едно по едно още преди да те притиснат към перилата.

— Не убивам деца — казах.

Олбрайт се изсмя за втори път тази нощ.

После пусна ръката ми и си взе довиждане.

9

Екипът ни работеше в един голям хангар в южния край на завода в Санта Моника. Стигнах рано там, към 6, преди да започне работната смяна. Исках да стигна до Бени, Бенито Джакомо, преди да започнат работа.

Всеки път, след като Чампиън конструираха нов самолет, за военновъздушните сили или за гражданската авиация, те придаваха към самолета няколко екипа да изчистят грешките в конструкцията. Екипът на Бенито, например, събираше лявото крило и го придвижваше до следваща група, която отговаряше за сглобяването на целия самолет. Вместо обаче да сглобява самолета, една група от експерти гледаше под лупа всичко изработено, за да се увери, че процедурите, които бяха съставили за производството на самолета, са добри.

Това беше важна работа и всички от екипа се гордееха с нея, но Бенито беше толкова нервен и напрегнат, че всеки път, когато имахме нов проект, той ставаше адски кисел.

Точно поради това и ме изгони от работа.

Тъкмо приключвахме една много тежка смяна, двама души от групата ни бяха болни от тежък грип, и бях дяволски уморен. Бенито поиска да останем още, за да проверим свършеното, но аз не исках и да чуя. Бях пребит и знаех, че каквото и да погледна, качеството му щеше да е безупречно, така че му заявих, че тази работа може да почака до сутринта. Хората от групата ме слушаха. Не че бях някакъв групов лидер, но Бени разчиташе на мен да дам пример на другите, защото бях много добър работник. Денят обаче се бе оказал достатъчно изтощителен и имах нужда от сън, за да свърша проверката както трябва. Бени обаче не искаше и дума да чуе за такова нещо.

Каза ми, че трябвало да работя много здраво, ако съм искал да получа повишението, за което сме разговаряли; повишение, което щеше да ме постави само на една степен под Дюпре.

Казах му, че и без това съм работил здраво целия ден.

Работата в завод има страшно много общо с работата в плантация на Юга. Босовете гледат на всички работници сякаш са деца, а всички знаят, колко лениви са децата. Така че Бени счете, че е добре да ми обясни какво нещо е отговорността, защото той беше босът, а аз — детето.

Белите работници нямаха такива проблеми с този тип обноски, защото те не произхождаха от място, където ъжете обикновено ги наричаха „момчета“. Белият работник просто щеше да каже „Разбира се, Бени, знам, че си прав, ама да пукна, ако очите ми могат да видят нещо в момента.“ И Бени щеше да ги разбере. Той щеше да се изсмее и да разбере, че малко е попрехвърлил мярката, и щеше да предложи на мистър Дейвънпорт, или който и да беше друг, да излязат да му ударят по бира. Работниците-негри обаче не пиеха с Бени. Ние не ходехме в едни и същи барове, нито закачахме едни и същи момичета.

Ако аз исках да си запазя работата, бях длъжен да остана, след като ми беше казал, и после на следващия ден да подраня, за да направя повторна проверка. Ако му бях казал, че очите ми не виждат нищо, Бени щеше да ме посъветва да си купя очила.

И ето ме пак на входа на гигантския хангар. Слънцето още не беше изгряло напълно, но мракът се бе разпръснал изцяло. Огромният бетонен под беше празен, като се изключеха два камиона и големият брезент наметнат върху сглобеното крило. Изпитвах чувство на задоволство и покой, че съм отново тук. Нямаше никакви модерни фотографии на бели момичета, нито странни бели мъже с мъртвешки сини очи. Бях в обкръжението на старите ми колеги, които вечер се прибираха по домовете си, четяха вестника и гледаха Милтън Берл по телевизията.

— Изи!

Крясъкът на Дюпре звучеше винаги по един и същи начин, без значение дали изпитваше радост да види човек или се канеше да измъкне револвера си с късото дуло.

— Хей, Дюпре! — извиках му в отговор.

— Какво си казал на Корета, човече? — запита ме той след като се приближи.

— Нищо, абсолютно нищо. Какво имаш предвид?

— Ами ти или си й казал нещо, или пък аз имам лош дъх, защото вчера сутринта откакто излезе, не съм я виждал.

— Какво?

— Да. На другата сутрин ми приготви закуска и ми каза, че имала някаква работа, така че щяла да се прибере за вечеря и това беше всичко. Оттогава не съм я виждал.

— И не се е прибирала у дома?

— Не. Да знаеш, прибрах се и изпекох няколко свински пържоли, да й се натегна за предната нощ, но тя не се появи.