Дявол в синя рокля

— Не искам никакви проблеми, човече — казах. Усетих дъха на алкохол от устата на високия.

— Ти вече си имаш проблем, момче.

— Вижте, всичко, което казах, беше „Здрасти“. Само това. — Докато произнасях тия думи обаче в главата ми се въртеше само една мисъл: „Защо, по дяволите, съм длъжен да ти отговарям?“

— Той й казвал къде живее. Тя самата го потвърди — намеси се Херман.

Опитвах се да си припомня на какво разстояние беше плажът. Вече бях проумял, че е крайно време да се спасявам, преди са паднали няколко трупа, един които щеше да е моят.

— Извинете ми — произнесе нечий мъжки глас.

Зад футболиста настана малко разбъркване и в следващия мъж с панамена шапка застана до него.

— Извинете ме — повтори мистър ДеУит Олбрайт усмихнат.

— Какво искате? — попита футболистът.

ДеУит само се усмихна и сетне измъкна пистолета си, който напомняше истинска пушка с размерите си. Той насочи дулото му в окото на едрото момче.

— Искам да видя как мозъкът ти се разпръсква по дрехите на всичките ти приятели, синко. Искам да умреш заради мен.

Едрият младеж, който носеше къси плувни гащета, издаде звук сякаш бе погълнал езика си. Рамото му леко помръдна и ДеУит вдигна ударника. Прозвуча така, сякаш се чупеше нечия кост.

— На твое място повече не бих мърдал, синко. Искам да кажа, ако ми се раздишаш бурно, просто ще ти пръсна черепа. А ако някой от приятелчетата ти се размърда, ще го убия и после ще прострелям топките на всички ви.

Океанът се вълнуваше и въздухът започна да изстива. Единственият човешки звук идваше от Барбара, която хълцаше в прегръдките на сестра си.

— Искам вие, момчета, да се запознаете с моя приятел — продължи ДеУит, — казва се мистър Джоунс.

Не знаех как да постъпя, така че само кимнах.

— Той е мой приятел — продължи мистър Олбрайт. — И аз бих бил истински щастлив и горд, ако той падне дотам, че да ебе сестра ми и майка ми.

Никой не пожела да коментира думите му.

— А сега, мистър Джоунс, искам да ви запитам нещо.

— Да, сър, аа, мистър Смит.

— Как мислите, дали не е редно да прострелям очната ябълка на това лошо момче?

Оставих въпроса няколко секунди без отговор. Две от по-младите момчета вече плачеха, но това изчакване разхълца и предводителя им.

— Е, — произнесох след четвърт минута или някъде там, — ако той не съжалява за нападението върху мен, тогава мисля, че сте в правото си да го убиете.

— Съжалявам — произнесе момчето.

— Наистина ли? — попита мистър Олбрайт.

— Д-д-да!

— Колко много съжаляваш? Искам да кажа, съжаляваш ли достатъчно?

— Да, сър, много съжалявам.

— Истината ли казваш? — Той придружи въпроса си, като опря плътно дулото на пистолета си в пърхащия клепач на момчето. — Само не ми припадай, защото искам да видя как куршума минава през окото ти. А сега ми кажи съжаляваш ли достатъчно?

— Да сър!

— Тогава докажи го. Искам да му го покажеш. Искам да паднеш тук на колене и да му засмучеш хуя. Искам хубаво да му го засмучеш…

Момчето се разрева с пълен глас при думите му. Бях напълно уверен, че той само си биеше гаден майтап, но сърцето ми изтръпна заедно с това на футболиста.

— Веднага на колене, момче, или оставаш без череп!

Очите на останалите момчета останаха приковани във футболиста докато той падаше на колене. Всички хукнаха като един когато Олбрайт стовари дулото на пистолета си върху главата на момчето.

— Изчезвайте оттук! — изрева Олбрайт. — И да не съм видял никакви ченгета, защото после ще ви открия всичките един по един и ще ви изтръгна гръцмулите!

След по-малко от минута двамата останахме сами на кея. Долових затръшването на автомобилни врати и форсирането на двигатели от паркинга и улицата.

— Сега ще има за какво да размишляват — каза Олбрайт. Той пъхна обратно пистолета в кобура си под сакото. Кеят беше напълно опустял; мракът и тишината бяха навсякъде.

— Не мисля, че ще се осмелят да извикат ченгетата, но все пак трябва да се застраховаме.

Белият кадилак на Олбрайт беше паркиран на паркинга долу под кея. Той подкара на юг покрай океана. Откъм крайбрежието долиташе размитото сияние на няколко лампи, а на небето луната беше в първа четвърт, но морето излъчваше милиарди фосфоресциращи искрици. Всичко изглеждаше така, сякаш всяка блестяща риба в морето бе изплувала до повърхността да имитира звездите в небето. Сякаш мракът и светлината съжителстваха едновременно в едно и също пространство.

Той включи радиото и го остави на една станция с голям оркестър, който свиреше „Двама самотника“ на Фатс Уолър. Спомням си го, защото в мига, в който музиката спря, се разтреперах целият. Не ме беше страх; бях разгневен, разгневен за начина, по който той беше унижил момчето. Пет пари не давах за чувствата на момчето, тормозеше само мисълта, че след като Олбрайт беше готов да причини такова нещо на хора от неговия род, толкова по-лесно би го направил на хора от моя, дори и още по-лошо, на мен. Но ако искаше да ме застреля, той просто трябваше да го направи, защото аз в никакъв случай нямаше да падна на колене пред него или когото и да било другиго.

Дори и за минута не се съмнявах, че Олбрайт можеше да застреля момчето.