Дявол в синя рокля

И с тези думи той направи жест да излизам от офиса му. Излязох без да кажа нищо.

Огледах се за Дюпре, но не се виждаше никъде наоколо, дори и на работното му място. Това ме изненада, но бях прекалено щастлив, за да се тревожа за него. Гърдите ми бурно се надигаха и изпитвах огромното желание да се разсмея бурно. Сметките ми бяха платени и се чувствах особено добре, че успях да защитя достойнството си. Изпитвах опияняващото чувство на свобода докато вървях към колата си.

10

Към обяд вече си бях у дома. Улицата беше празна, а околността — спокойна. От другата страна на улицата срещу дома ми имаше паркиран тъмен форд. Спомням си, че в този момент си помислих, че някой бирник прави обиколката си. После гръмко се разсмях, защото всичките ми сметки бяха платени и авансово. Този ден бях горд човек; пропадането ми принадлежеше на миналото.

Докато затварях вратата на външния двор видях как двама бели мъже излизат от форда. Единият беше върлинест и мършав и носеше тъмносин костюм. Другият беше моят ръст и три пъти по-дебел от мен. Носеше измачкан костюм, целият покрит с мазни петна.

Мъжете закрачиха бързо към мен, но аз само бавно се обърнах и тръгнах към вратата.

— Мистър Ролинс! — извика единият подире ми.

Обърнах се.

— Да?

Приближаваха бързо, но предпазливо. Дебелият беше пъхнал ръка в джоба си.

— Мистър Ролинс, аз съм Милър, а това е партньорът ми Мейсън. — И двамата ми протегнаха значките си.

— Да?

— Искаме да дойдете с нас.

— Къде?

— Ще видите — произнесе дебелият Мейсън докато ме улавяше за лакътя.

— Арестувате ли ме?

— Ще видите — повтори Мейсън, докато ме дърпаше към вратата.

— Имам правото да знам защо ме отвеждате.

— Ти имаш правото да паднеш и да си разбиеш мутрата, мръсен брикет. Имаш правото да пукнеш — каза той. После ме удари в диафрагмата. Когато се свих на две, той ми сръчно ми постави белезниците на извитите ми отзад ръце и двамата заедно ме замъкнаха до колата. Хвърлиха ме върху задната седалка, където агонизирах, задушавайки се.

— Ха си повърнал върху килима, ха си го облизал с езика — изрева ми Мейсън през рамо.

Откараха ме до участъка на Седемдесет и седма улица и ме извлякоха до предната врата.

— Значи го спипа, а, Милър? — обади се нечий глас. Двамата ме държаха за лактите и аз се влачех с провиснала глава. Бях се оправил от удара, но не исках да го разберат.

— Да, спипахме го когато се прибираше у дома. Чист е.

Отвориха вратата на една малко помещение, което вонеше слабо на урина. Стените представляваха груба мазилка, а мебелите бяха представени от гол дървен стол. Не ми го предложиха, между другото, просто ме зарязаха паднал на колене и излязоха, като затръшнаха вратата след себе си.

Вратата имаше малка шпионка.

Плъзнах се до стената и се изправих, подпирайки се на рамото си. Стаята не изглеждаше никак хубаво. По тавана вървяха няколко голи тръби, от които капеше. Периферията на покрития с линолеум под беше разядена и избеляла от влагата. Имаше само един прозорец. Стъкло нямаше, а само решетка от кръстосани два по два дебели железни пръти. През прозореца влизаше доста оскъдно количество светлина поради клоните и листата, които се опитваха да се вмъкнат в килията. Беше малко помещение, може би двайсет на двайсет фута, и изпитвах страх, че може да се окаже последното помещение, обитавано от мен.

Тревожех се, защото не следваха обичайните процедури. И преди бях играл на „ченгета и негри“. Ченгетата те пипват за врата, вземат ти името и отпечатъци от пръстите, после те хвърлят в един кюп с други задържани „заподозрени“ и пияници. И след като вече ти е прилошало за не знам кой път от бълвочите и мръсния език, те те отвеждат в друга стая и те питат защо си ограбил онзи магазин за алкохолни напитки или какво си направил с парите.

Аз се опитвам да изглеждам невинен докато отричам всичко, в което ме обвиняват. Трудно е да се правиш на невинен, когато си такъв, но ченгетата, знаят, че не си. Те разсъждават, че си направил нещо, защото това е начинът им на мислене, а ти им казваш, че си невинен, което просто ги убеждава още повече, че криеш нищо. Този ден обаче играта не беше същата. Знаеха името ми и нямаха нужда да ме плашат с който и да било общ арест; не им беше необходимо да вземат отпечатъци от пръстите ми. Нямах представа защо ме бяха задържали, но знаех, че това нямаше никакво значение, защото те считаха себе си за прави.