Дявол в синя рокля

Милър бе извадил полицейския си специален.

Мейсън имаше вида на човек, готов да скочи и да ме разкъса, но коремния танц, който му бях приложил, го беше замаял.

— Остави ми го само за минутка — примоли се както беше на колене той.

Милър обмисли молбата му. Погледът му непрекъснато отскачаше между мен и дебелака. Може би го беше страх, че мога да убия партньора му, или може би му се повдигаше после от обяснителните доклади, които трябваше да пише после; а можеше и да се окаже, че Милър е потаен хуманист, който мрази проливането на човешка кръв.

— Не — прошепна накрая той.

— Но… — запъна се Мейсън.

— Казах не. Да тръгваме.

Милър подпъхна свободната си ръка под дебелата мишница на партньора си и му помогна да се изправи на крака. После пъхна револвера в кобура си и изпъна сакото си. Мейсън ми се озъби и после последва Милър през вратата. Започваше да ми напомня на дресиран пес. Ключалката изщрака след тях.

Върнах се на стола и отново изброих листата. Отново проследих мравките до мъртвата мишка. Този път обаче си представих, че аз съм осъденият, а мишката е Мейсън. Така го размазах, че целият му костюм се просмука от телесните флуиди и той заприлича на една безформена купчина парцали в ъгъла; очите му изскочиха от орбитите.

От тавана висеше гола крушка, но нямаше как да я изключа. Оскъдното количество светлина, процеждащо се през клоните и листата, бавно започна да стопява и в помещението нахлу здрачът. Седях на стола и от време на време опипвах раните си да видя дали болката не е отшумяла.

Не мислех нищо. Не си задавах въпроси за Корета или Дюпре или как полицията знаеше толкова много какво съм правил сряда вечерта. Всичко, което правех, беше да седя в мрака, опитвайки се да се слея с него. Бях буден, но мисълта ми приличаше на съновидение. Сънувах буден, че мога да се превърна в мрак и да се промуша през ерозиралите цепнатини на килията. Ако се превърнех в нощ, никой нямаше да ме открие; никой дори нямаше да разбере, че ме няма.

Виждах лица в мрака; красиви жени и празненства с угощения. Едва в този момент установих колко гладен и самотен бях.

В килията вече царуваше пълен мрак когато крушката рязко пламна. Още се жумях отчаяно, опитвайки се да притъпя ослепителната болка в очите си, като през това време Милър и Мейсън влязоха в стаята. Милър затвори вратата.

— Да ти е дошло още нещо наум, което да ни кажеш? — попита Милър.

Само го изгледах.

— Можеш да си ходиш.

— Нали го чу, чернилка мръсна! — изрева Мейсън, докато се уверяваше, че предницата му е закопчана. — Изчезвай оттук!

Поведоха ме през откритото помещение и покрай бюрото на дежурния. Всички хора се извърнаха да ме огледат. Някои се изсмяха, други бяха шокирани.

Отведоха ме при дежурния сержант, който ми връчи портфейла и джобното ножче.

— По-късно можем пак да ви потърсим, мистър Ролинс — каза Милър. — Знаем къде живеете, ако се наложи да ви зададем още няколко въпроса.

— Въпроси за какво? — попитах, опитвайки се да звуча безгрижно като човек с чиста съвест.

— Това не е твоя работа.

— Значи ако някой реши да ме отмъкне от собствения ми двор и да ме домъкне тук и да ме размята както си иска, това пак не е моя работа, така ли?

— Ако искаш, да ти дам бланка да напишеш оплакване? — Мършавото сиво лице на Милър не промени изражението си. Напомняше ми на един друг човек, когото познавах, Орин Клей. Орин имаше пептична язва и винаги държеше устата си така, сякаш всеки момент ще се изплюе.

— Искам да знам какво става — заявих.

— Ще наминем, ако ни потрябваш.

— Как ще се прибера толкова отдалеч? Автобусите спират след шест.

Милър ми обърна гръб. Мейсън вече бе изчезнал.

11

Напуснах участъка с бърза крачка, макар че ми се искаше да тичам през глава.

До кръчмата на Джон имаше петнадесет квартала и аз непрекъснато си повтарях, че не трябва да бързам. Бях наясно, че някоя патрулна кола веднага ще арестува всеки тичащ негър, когото зърнат.

Улиците бяха съвсем тъмни и безлюдни. Сентръл Авеню напомняше на гигантска черна алея, а аз се чувствах като дребен плъх, който се спотайва по ъглите и се оглежда за котки.

От време на време профучаваше кола. Долавях късчета музика или смях и след миг всичко отново беше мрак. Нямаше и следа от жива душа по улиците.

Бях вече на три преки от кръчмата когато някой ме извика.

— Хей, ти! Изи Ролинс!

Черен кадилак се бе изравнил с мен и напредваше с моята скорост. Дълъг автомобил; сигурно беше два пъти по-дълъг от обикновените коли. От прозореца на шофьора се подаде бяла глава в черна шапка.

— Спокойно, Изи, ела тук — обади се тя.

— Кой сте вие? — запитах през рамо, без да спирам забързания си ход.

— Спокойно, Изи — отвърна главата. — Един човек отзад иска да говори с теб.

— Точно сега нямам време, човече. Трябва да вървя. — Бях удвоил крачката си и сега подтичвах.

— Скачай вътре. Ще те откараме, където отиваш — каза шофьорът, и после добави: — Какво? — на някой от пасажерите си.

— Изи — обади се отново той. Страшно ми е омразно, когато се обръщат по този начин към мен непознати хора. — Шефът ми иска да ти даде петдесетак, ако си съгласен да те откара.